Път през нивите
Затича се Кина граовката към горната махала на село Дълбок вир, беше чула някаква новина и бързаше да я каже на своята най-добра приятелка, Неделя, с която се знаеха от младини. И двете бяха овдовели, а това ги сближи още повече.
Кина беше приказлива и общителна, дори повече отколкото би трябвало, нищо не ѝ убягваше, за разлика от Неделя, която обичаше да си стои в къщи, заобиколена от домашни животни. Ако някой поискаше да влезе в двора ѝ, първо трябваше да усети любопитната муцунка на кучето Борко, видимо голям и страховит, но топлите му очи издаваха любящият му характер. Още много животинки сновяха напред-назад, кокошки, патици, две козички, а броят на котките вече и самата Неделя не знаеше, щъкаха навсякъде.
Кина влезе през пътната врата на Неделиния двор съвсем запъхтяна, едва дишаше. Борко се изправи целият върху нея от радост, всъщност, така правеше всеки път когато я видеше, а тя, всеки път го нахокваше:
– Чиба, бре, какво толкоз ми се радваш. Недельо ма, да вземеш да го вържеш тоя хубостник, човек не може да припари у вас!
Неделя стоеше на едно трикрако дървено столче, наслаждавайки се на топлото пролетно слънце и плетеше някакъв чорап. До нея няколко кокошки кротко си ровеха в пръстта, а една от възрастните котки се бе настанила удобно върху чиле вълнена прежда, която стопанката ѝ се канеше скоро да навие на кълбо. При пристигането на Кина, Неделя само се усмихна, защото разигралата се ситуация с Борко се повтаряше почти ежедневно. Кина не се уморяваше да тича напред-назад и само приказваше ли, приказваше. Тя седна върху дървения праг на входната врата точно срещу Неделя и още преди да си поеме въздух, заразправя:
– Оня, инженерина, Димитриния внук е тука, с кмета нещо умуват, май път щели да правят, ама не какъв да е път, ами магистралата щяла да минава покрай нащо село. Рекох да ти кажа, защото се чува, че щели да отчуждават нивите край дълбокия вир, а ти нали имаш една нива там! Щели да плащат уж, ама да не вземат да те излъжат, че като ги знам какви са мошеници, хич вяра да им нямаш, само чакат будали, мислят си, че ние тука трева пасем...
Неделя мълчеше, плетеше си чорапа и само от време на време поглеждаше изпод очилата. Не обичаше клюки, затова ѝ почти никой не идваше при нея, смятаха я за странна и скучна, само Кина с удоволствие ѝ гостуваше почти всеки ден.
– Недельо ма, все ми е на ума да те питам нещо, ама като дойда при тебе и забравям, после като си ида, яд ме хваща. От толкоз много години се знаем, пък нито веднъж не си ми казала, защо баш Неделя са те кръстили, да не си се родила в неделен ден! – съвсем рязко Кина смени темата.
– На дядо Дельо на името са ме турили – чу се Неделиния глас.
– Бяхме четири сестри, аз съм най-малката, чакали, чакали момче, та накрая дядо се примирил. Много ме обичаше, завалията, навсякъде с него ме водеше, учеше ме на всичко, няма мъжка работа дето да не съм я работила. – после Деля замлъкна и сякаш се отнесе в един друг свят. Спомни си годините, когато пътищата през нивите бяха черни и прашни, само каруци минаваха по тях. Тя не беше привърженик на съвремието, но колкото ѝ да се опитваше да остане в страни от него, то идваше и се настаняваше в живота на хората.
Котката която дремеше до нея се размърда, протегна се блажено и отново продължи своята дрямка. Неделя се усмихна, мислейки си: „Добре че на вас, животинките, пътища не ви трябват, вие си намирате път към нечие сърце и... толкоз! Де и хората да бяхме така!” – после отново заплете своя чорап и дори не беше забелязала, че Кина граовката си бе отишла, сигурно за да разкаже историята за пътя и на някой друг, чиято нива се намираше край дълбокия вир.
© Руми Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Винаги харесвам начина по който разкриваш картината която искаш да опишеш.А тя винаги е свързана с някакво събитие което дълбоко си съхранила в душата си.
-
Разказваш приятно и думите ги редиш като бримки на шарена плетка! Поздравявам те!
-
Мария, присъствието ти е ценно за мен, защото усещам колко близка е твоята душевност до моята. Благодаря ти от сърце!
-
Прочетох с удоволствие този чудесен разказ, разкриващ частица от твоя любим свят, скъпа Руми! Стаената тъга в редовете ми говори за сърцето ти. Продължавай да ни разказваш за любимото време и хора, които те свързват с него. Благодаря ти!
-
Благодаря ти, Емо! Радвам се, че си прочел!
-
Една кратка, но много достосверна картина на селския бит и нрави! Поздрави!
-
Ирина, Наде, Ели, благодаря ви, мили момичета!
-
Хареса ми тази пасторална картина на селския живот! Поздравления, Руми!
-
„Добре че на вас, животинките, пътища не ви трябват, вие си намирате път към нечие сърце и... толкоз! Де и хората да бяхме така!” !!!
-
Майсторски го описваш селото. Личи, че ти е на сърце. И мен ме усмихна
-
Марианка, Младене, Иржи, благодаря ви, че прочетохте този текст, а думите ви толкова много ме радват! Обичам селото, това е тема, която ме вълнува изключително много, може би защото непрекъснато правя асоциации с баба, дядо и детството, все неща, които са си отишли отдавна, но аз продължавам да си ги нося в сърцето!
-
Наглед дребна случка, а разработена като тема за голям роман! Това си ти, Руми, царица на описанията на дребното, но поднесено като интересно преживяване с герои- най-обикновени хора...Прекрасна си!
-
Докато четях този прекрасно написан разказ се усмихвах от радост. Може би затова, че сякаш ме пренесе в селската къща на мое любимо семейство от село Плана. Стоян, Виолета и кучето Борко, което постъпва с муцунка точно по начина, по който ти си описала това Руми. Да, точно отбелязва Мариана, че повествованието ти сякаш извежда извън времето. Но си мислех, четейки и още нещо. Има ли начин да опазим тази атмосфера от калния пристъп на цивилизацията, който хищно иска да погълне всичко? Защото точно на такива места сякаш оцелява нещо и от нас самите. Прекрасно написан текст, за който те поздравявам, Руми! Написаното от теб винаги има душа.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
