18.10.2017 г., 11:44 ч.

Пътеките на живота 

  Проза » Повести и романи
469 1 2
3 мин за четене

                                                           2

         В къщата на семейство Пиърсън всички се будят, готови за новия ден. Слънчеви лъчи навлизат в детската стая на невръстния Дейвид. Момчето отваря бавно очи. За него всяко събуждане бе съпроводено от безпричинна усмивка – сякаш машинално проявяваше тази емоция.

         Той бе ,,богаташчето’’ – така го наричаха децата, презиращи надутото му поведение. Това момче фигурираше в огромния свят на парите.
         Баща му управляваше фирма за производство на компютри в Париж. Тридесет и три годишният Саймън Пиърсън се намираше в зенита на кариерата си. Бизнесът му изкачваше все по-нови върхове. Този прогрес бе ощастливил семейството му, което се ширеше в двуетажна къща с огромен двор и плувен басейн, но имаше моменти, в които липсата на мъжка сила се усещаше.
         Когато един лъв не защитава малките си, те стават уязвими за неприятеля. Когато един баща отсъства, семейството гнездо става уязвимо за всичко и всички.
         Можеха ли парите да заменят мъжката твърдост? Можеха ли да бдят над малкото момче денем и нощем? Можеха ли да му осигурят бащина обич?                
         Анита – майка му, бе млада жена с много изтънчен и екстравагантен стил. Обличаше лъскави дрехи, внесени от други държави. Ръцете ѝ бяха окичени с перлени огърлици и всевъзможни златни накити. За нея паричното състояние на мъжа бе определящо за чувствата. Обичаше да получава, но не и да дава. Приемаше блясъка за синоним на щастие.

         Дейвид облече прилежно изгладената си ученическа униформа. Тя ухаеше страхотно и бе топла. ,,Колко приятно!’’, помисли си той, докато се приготвяше за поредния ден в училище.
         След като приключи с отегчителния ритуал, отиде в кухнята, където го чакаше майка му.
         Анита бе кръстосала аристократично крака. Облечена в тюркоазена рокля, придаваща ѝ модерно излъчване, изглеждаше страхотно за толкова ранна част от деня. Черната ѝ коса бе старателно оформена в прическа тип ,,висок кок’’. Навсякъде се разнасяше аромат от екзотичните ѝ парфюми.
         – Добро утро, съкровище! – поздрави с любов малкия си син. Гласът ѝ звучеше като нежна мелодия.
         След като разтри очите си с ръце, Дейвид отвърна:
         – Добро утро, мамо!
         Кухнята им сияеше като кристални езерни води. Анита имаше строги изисквания към персонала, поддържащ перфектния външен и вътрешен вид на масивната постройка. Който не си вършеше съвестно работата, бе уволняван.
         – Готвачките са приготвили любимата ти закуска, мили, палачинки. – реши да го зарадва. Знаеше, че той обожава тази храна.

         Богаташчето се усмихна широко. На лицето му грейна дъга. Устата му се изпълни със слюнка. Не можеше да устои на това кулинарно изкушение. За някои хора щастието значеше толкова малко – едни палачинки бяха способни да предизвикат тази форма на душевна удовлетвореност.
         – Татко няма ли да си идва вече? – попита момчето, преди да му бъде сервирана доставящата наслада закуска. Дейвид често задаваше този въпрос. Този неудобен, потискащ въпрос. Гърлото на майка му се втвърдяваше, когато го чуеше – като че ли се опитваше да диша във фризер.

         След като преглътна твърдата буца за пореден път, тя отговори кратко и сдържано: – Татко работи, скъпи! Когато е свободен, ще си дойде.        
         Елизабет сервира топлите палачинки, спасявайки Анита от по-задълбочен разговор. Уханието им бе способно да привлече и най-взискателния критик на масата.
         – Заповядай, Дейвид! Надявам се да ти харесат. – показа висока култура готвачката.
         ,,Благодаря ти! Отново ме спаси!’’, глас от вътрешно кътче на ума на Анита бе признателен на появилата се в точния момент служителка.
         Когато момчето се загледа в апетитния им външен вид, се отдели от реалността и отплава към вкусен свят, в който всички са щастливи (...ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ...). За отрицателно време погълна всичко, принуждавайки храносмилателната си система да заработи на пълни обороти.
         – Бяха много вкусни, мамо! – завърши закуската с израз на положително мнение.
         – Радвам се, че са ти харесали – усмихна се широко Анита, показвайки перлените си зъби.
         След закуската жената изпрати сина си на училище. Личният им шофьор – Браян – се грижеше за неговия безопасен превоз.
         Трябваше ли богаташчето да върви пеша до учебното заведение? Да, но парите му отнемаха и това.

© Димитър Драганов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??