Случи се необикновено лято - не само като поредния сезон след късата и колеблива пролет. Слънцето премести стоенето си от тропика над нашите ширини и съвсем забрави за другите си обиталища.И се заредиха едни дни , посипани обилно с жарава - дърветата , къщите, улиците, самите хора се превърнаха в живи тлеещи въглени.И птиците се изпокриха. Съвсем забравиха песните си . И настъпи истинско мъртвило. Пустините също тихомълком пристигнаха от далечните си сухи и безводни селения.

   Пътешествието в такова застинало време, спряло се в безвремието, е истинско приключение.. Не само поради нажежения свят. Мислите на пътника, прокудени от изпитанието, скитат неугледни, разхвърлени, тревожни. Зеленото покривало на напечените и трептящи в маранята хълмове е посърнало и тъжно. Дърветата, приведени под камшика на безпощадните лъчи, изглеждат уморени. Хората приглушено проклинат жегата, която отначало изглеждаше като желано топло време.

  Автобусът с усилие скъсява разстоянието и в отлитащите назад километри човек стреснато съзира изминалите години от собствения си живот. Нима това не е същото умалено и съкратено повторение на неизбежния житейски кръговрат?Краят на едно пътуване носи облекчение, дори радост, а при онова другото - житейското пътешествие, краят е тъжен и нежелан.

   Най-после - градът.Опеченото му прегоряло туловище, изнурено от преживяния ад на жегата, едва диша, нехаещо за края на пътешествието. Очите попадат върху рухналите стени на някогашна фабрика. Сега те са превзети от пипалата на времето и занемарата. Върху слепите прозорци, зеещи като кухини от извадени очи, още стоят мрежи и решетки , поставени някога срещу посегателства на злонамерени хора. Тягостна гледка за стреснатия очевидец. Върху оцелелите като след масирана бомбардировка стени няма отдавна покрив и между тях бушува пожарът на слънцето.Наоколо избуяли бурени, пожълтели треви,саморасляци превзели някогашната фабрика. С повече фантазия човек би си помислил , че вижда градина, която макар отдавна изоставена, би могла да зарадва очите. Слънцето , забравило да са отмести от небесното си стоене, хвърля огън върху подивялата природа между руините. Оцелялата растителност сякаш без сърце, трудно диша, но все пак оцелява под пламъците на безсърдечното небесно светило.

   Най-накрая возилото спира със страдалчески стон. Не е за вярване, че пътешествието под пламъците на жегата свършва. Сред посрещачите  е вечният Дончо, особа , която по някаква необяснима потребност, всеки град грижливо отглежда. Посреща непознатите с широка усмивка и им разказва на висок глас как като отишъл на лекар, защото от жегата не можел да диша, онзи му казал: " Нямаш нито бял дроб , нито сърце. Казал му още , че е истинско чудо, задето ходи още жив по тази земя.Нататък разказът на Дончо продължава за спора му с доктора..Убеждавал го напразно , че и дроба му, и сърцето му са си на мястото , ама онзи не вярвал.

   Дали пък в жестоката пещ на жегата фантасмагориите  и измишльотините , пръкнали се от Дончовата уста , не са самата истина?