Пътешествията на Луната - Пролог

   Нощта бавно се спускаше над земята. Последните лъчи на величественото слънце вече едвам докосваха лицето й. Денят вървеше към своя край. Но това щеше да бъде край, поставящ началото на нещо ново. Ярките и различни по своя размер звезди, вече започваха да изпълват със светлина притъмняващото небе. Птиците се прибираха по гнездата си, сгушвайки се топло и уютно в тях. Пеещите им гласове вече все по-слабо се чуваха, но това щеше да бъде само временно. Сенките на дърветата ставаха все по-дълги и формите, които човешкия ум започваше да им предава, бяха все по-странни и причудливи. В тях можеше да се видят хиляди различни истории, които природата сякаш разказваше. Всичко бе толкова красиво. Луната вече бе потеглила по дългия път, който й предстоеше да измине и тази вечер. Тя щеше да види много различни и чудни неща. Докато обхождаше земята в своя нощен полет, това вечерно светило, щеше да премине над различни страни, нации и континенти. Щеше да види огромните води на океаните, които се разливаха по своите брегове. Красивите им вълни. Дори морската пяна. Щеше да види пустините, чиито пясъчни дюни се издигаха, като величествени великани над хиляди километри пясъчни полета. Щеше да види реките, които дори в тъмнината, продължаваха да пеят своята песен на възхвала към техния Творец. Ами хората? Да, тя щеше да види и тях. Толкова много и различни по лицето на цялата земя. И всеки един от тях – създаден неповторим. Също като техния живот. През всичките хилядолетия до тази нощ, Луната вече бе виждала толкова много човешки истории. В себе си тя имаше толкова много, което да сподели и разкаже. И през тази нощ, щеше да научи още. Това, което успяваше да я впечатли всяка вечер обаче, бе едно и също. Откъдето и да минаваше тя виждаше, че онази сила, чрез която самата тя бе създадена се движеше по лицето на земята, продължавайки неуморно да създава живот и красота. Божият Дух продължаваше да се носи, оформяйки и създавайки съвършенство. А това, което доставяше истинска радост на Луната, гледаща от високо към лицето на земята, бе да вижда това дело на Божия Дух да се извършва в живота на човека. Защото дори и тъмнината на нощта да беше обгърнала това най-висше Божие творение, светлината вътре в него го караше да сияе. Така че, ако за нас нощното небе е това, което е изпълнено с небесни светила, то за тази странстваща луна, земята, която тя виждаше под себе си, бе нейното нощно небе, изпълнено с милиони Божии светила.