2.04.2016 г., 17:45 ч.

На път 

  Проза » Разкази
365 0 0
3 мин за четене

НА ПЪТ

 

     Пътуваме. До мен седи. Познаваме се. Той мълчи. И аз не проговарям.

     Отвън – липи. Понякога тополи. Отвреме-навреме – брези. Не приличат на себе си отгоре, сякаш са мъртви. Нещо трака.

     Самолет е, ще трака. Вече сме по-далече отдолу, отколкото отгоре. Време е да си говорим, стига да има с какво да убием мълчанието.

     Лошо му стана. Стана жълт, после морав. Май скоро ще свърши, така си реших и полегнах да дремна. Нали затова пътуваме – всеки да стигне до края си.

     После турболенция някаква. Някой изохка, друга взе да крещи.

     - Притегнете коланите! – каза красива жена. Погледнах я. Беше с хубава фиба.

     Този до мен не пристегна нищо. Просто синееше. Бе небосвод. А под него – море от облаци, пяна. В устата му – същото. Беше седнал до прозореца, но нямаше как да повърне оттам. Другояче повръщаше.

     Обичам хубави жени да ми казват да си пристягам колана. Това и правя. Турболенцията беше слаба, тя също. Поисках кафе.

     - Веднага, господине – каза ми и сякаш се усмихна. Това беше целта. Не видя мъртвеца до мен.

     Аз го раздрусах. Май още дишаше. Това е проблем. Но все пак пътуваме.

     - Май му трябва кислородна маска – казах на слабата. Тя носеше шалче с кафето. И бе стюардеса.

     - Протегнете ръката си! – угрижено каза. - Тя е отгоре! Маската!

     Протегнах ръката. Кафето се плъзна по плота, разля се. Трябваше ми време. Тоя не щеше да мре.

     Тя клекна. Да вземе кутийката от кафето, затова го направи, нали беше обслужваща. Този взе да се мърда. Откъде го познавах?

     - Натиснете това! – Каза го тихо, в пулта светеше червено, не трябва да стряска онези, които са живи.

     Натиснах. Кислородната маска падна сама. Тя му я сложи. Усетих гърдите й.

     Под нас имаше бяло. И рехаво. Летиш над памука, в рая си, а този до тебе живее. Не е справедливо. Най-сетне се сетих – отне ми работата. Преди време бе, но ми взе преднината. И друго отне. Да, така беше. Избута ме. Беше по-добър от мен, но не беше заслужил. Аз много повече от него бях сторил. Той ми го взе. И завистливо, със злоба. След това ме забрави и дори заговори лъжливи неща. За оправдание.

     - Здравей! – Така му казах. Беше повърнал в зелено. Познах го най-сетне: той ядеше само трева. Тревопасните имат най-много рога.

     Май си ме спомни. Беше син и подпухнал с тази маска връз него. Изглеждаше супер. Опули се, в очите му кръв. Летеше нанякъде по-бързо от вятъра.

     - Ей сега ще донеса друго кафе! – извини се красивата стюардеса, която не забравяше нищо, освен него.

     Тоя взе да диша вероломно, пот изби на маската, не бива така да се поти маската бадева. Взе ми работата преди време, а аз сега му вземам маската. Усетих несъгласие. Счупих му пръста, лека бе съпротивата, и той посиня някак така, чреворазстройствено, сякаш искаше кислород покрай полета.

Ама няма, не влиза в менюто, дори и в тази класа. Кофти боинги. Разтрепера се. Аз му стиснах ръцете. Добре е накрая да пътуваш с някой до теб. Камбанно е. И оправдателно.

     Като летиш със самолети, по-близо си до горе. Затова не бързаш за никъде.

     Кафето дойде. Тази къса поличка така й отиваше.

     - Как е господинът? – запита.

     - Той ли? По-добре е отвсякога. – Намигнах й. Кой знае, може да стане, полетът скоро ще свърши.

     Тя се усмихна. Имаше розово шалче.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??