Пътуване 

106 0 3

Завързах връзките на обувките си, закопчах всички копчета на палтото и плътно загърната във вълнения си шал, аз прекрачих прага и стъпих в снега.

Затворих вратата след себе си, без дори да забележа, че съм оставила ключа си от вътрешната й страна...

Тръгнах по неутъпканата пътека и докато се усетя, тя ме беше отвела в някакъв шеметен "водовъртеж" от хора. Суматохата ме погълна и обзета от неясни идеи, аз се засуетих  около неизвестна кауза.

Изгубих малко време в тази блъсканица, спечелих мъничко пари и срещнах стотици чужди очи.

Ограбих когото можах и самата аз бях ограбена от всеки, доближил се достатъчно близо до мен.

... това беше моята зима.

Безсмислена и неусетно пропиляна.

И в тази шеметна въртележка  от безсмислици се изнизаха дните на този мой сезон.

От  хладния унес ме изтръгнаха топлите лъчи на новородената пролет.

Опиянена от невинната й свежест, аз захвърлих палтото и шала си и я приветствах с усмивка.

Така чиста и невинна в младостта си, тя замъгли съзнанието ми със сладкия си аромат на разцъфтели вишневи дървета.

Така ме завладя цялата тази еуфория от всичко ново, което се раждаше около мен, че аз имах усещането, че във вените ми текат самите слънчеви  лъчи, преплетени в букет с песента на славея и уханието на синчеца.

А меките ветрове бяха като топла майчина прегръдка... сякаш самата аз тъкмо се бях родила.

Съвсем забравих на къде съм се запътила, но това нямаше никакво значение, защото съществото ми не смогваше да се насити на всички емоции, които ми носеше всяко пролетно утро.

Неусетно се бях затичала... може би, заради целият този възторг, който ме владееше...

Съвсем по детски, аз тичах лудешки, гонейки пъстроцветните гърбове на пеперудите.

Тичах из житните поля, а смехът ми не стихваше и така по вълните на вятъра ,аз  стигнах до летният бряг на морето.

Там захвърлих и обувките си, за да нагазя в топлите му плитчини. А то сякаш ме приветства.

Както майка прегръща сина си, завърнал се у дома след дълго отсъствие.

И така, там на морския бряг, върху златният пясък, аз прекарах всички нощи на лятото.

Загледана в луната, заслушана във вълните и влюбена във всеки залез.

А когато морето започна да се отдръпва от брега и отпрати чайките си на Юг, аз сложих две шепи от   златният пясък в  джобовете си  и тръгнах по неначертания си път.

Колко съм вървяла - не мога да кажа, но ето, че под краката  ми взе да се прокрадва хладният дъх на есента.

Стиснах шепите с пясък в джобовете си продължих да крача все по-бързо, с надеждата темпото да ме стопли.

И сякаш всяка моя крачка ставаше все по-голяма, а дните ми не стигаха, за да извървя достатъчно.

Сякаш времето бе обърнало хода си и нощта  все  по-хищно крадеше светлите часове от деня.

И когато най-сетне го ограби почти до край, аз вече знаех на къде бях тръгнала. Връщах се у дома!

Ах, защо ли бях разпиляла толкова много дни, щом всичко, което имах в момента, беше бледият спомен за лятото, който така здраво стисках в шепите си...

Ето, че отново тичах, но този път причината бяха острите зъби на зимата, които кръвожадно се впиваха във всяко късче гола плът, до която се докоснеха.

Посипаха се снежинки, които понесени от вятъра се стелеха по земята и затрупваха моята посока.

Пред мен отново се ширна онази позната бяла пустош, която поглъщаше всеки мой стон.

А тези подли песъчинки в ръцете ми, сякаш  оживяха и се бореха коя да ми се изплъзне първа.

Накрая стигнах до онова място, което бях напуснала с такава надежда в бъдещето и към което всъщност се бях стремила през цялото си пътуване.

Спрях се на прага, но вместо направо да вляза, аз се надигнах на пръсти и погледнах през мръсния прозорец.

... насреща като отворена рана зееше отдавна изстиналото огнище, а в тъмният ъгъл се беше сгушила сянката на някогашното ми "Аз", която с времето се бе превърнала в паяжина със сребристо-бели нишки.

И изведнъж усетих как всички сезони, през които бях преминала, сега седяха на раменете ми и  тежестта им ми се стори непосилна...

Приседнала на прага, аз извадих най-сетне ръце от джобовете си и се загледах в съдържанието на шепите си.

А там - върху морският пясък, бяха разцъфтели същите онези вишни, в чиито клони пееше славей, а житните класове се поклащаха в ритъм с вълните на морето, което се плискаше в дланите ми.

Разтворих пръсти и оставих вятъра да разпилее всички тези мои чудеса, докато аз самата, положила глава на коленете си, се предадох на хищната зима.

Снегът затрупваше голите ми рамене и босите ми крака.

... аз вече знаех, че нямам ключ от вратата към себе си.

 

 

 

 

By Hristina Vasileva

 

© Христина Василева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
По пътя »

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ХристинаВасилева (Христина Василева) Благодаря Калина...
  • Сара-Хъстлър (Калина Хаджиниколова) Христина, много дълбока и чувствена творба! Поздравявам ви за куража да пишете за нещо толкова съкровено, както и за смелостта да интерпретирате темата, въпреки очевидното нежелание на публиката да възприеме това! Не се притеснявайте, не сте единствената нападната заради това Успех!
  • самотния-вълк (Севделин Порчев) Аз ли греша, или темата е "По пътя". Път, нормален път - шосе, пътека, железница, че дори и кораб в морето. Пътят като път, а не като метафора. А и това не е разказ, а някакви нахвърляни мисли и лични изповеди

© 2003-2019, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.