Сега ще ви разкажа една история. Историята на една капка вода. Не си мислете, че този разказ е като другите - не! По-различен е, защото тази капка съм аз.
Преди много, много време аз и сестра ми тръгнахме от сладководните води на една река. Не си спомням къде сме били преди това, защото ние, капките изграждащи водата, помним какво ни се е случило само когато не си променяме агрегатното състояние. За това моята история започва от този момент, в който ледът се разтопи и ние поехме на път...
Първо текохме шеметно по невиждан до тогава от нас път. Пред очите ни се разкриваха невероятни живописни гледки, една от друга по-красива! Не ми се искаше да продължавам на пред, защото на мястото, пред което бяхме цареше хармония и спокойствие, но в същото време желаех да последвам сестра си, а тя пое нататък. Носехме се дълго време, криволичихме на ляво и на дясно, следвайки бреговете на реката, а тя сякаш беше безкрайна...
Изведнъж се вляхме в някакво море. Знам ли?! Беше толкова забързано всичко, а сестра ми не спираше да се смее и забавлява. Беше ми трудно да я следвам и знаех, че без нея съм загубена. И така, двете обикаляхме и бягахме сред другите капки, безброй по чет и по характер... Толкова много и толкова различни.
Прекарахме много време на това място и дори започвам да се чудя дали не е било океан... Всичко беше така приказно нощем, дори когато имаше буря. Небето беше тъмно синьо, светкавиците се открояваха и оставяха огнени следи след себе си... Всичко беше невероятно до момента, в който сестра ми не изчезна.
Не съм сигурна как стана, но знам само, че е факт. Най-близката ми капка на този свят е далеч от мен. Чувствах се така изгубена без нея, толкова самотна, но предполагам, че е било за добро. Може да се намира в тялото на някой кит и да излезе от него един ден. Тогава тя ще ме потърси, двете ще се намерим и ще бъдем пак щастливи заедно.
Но в онзи момент, за мен всичко беше тъжно и мрачно. Въпреки това, аз продължих по пътя си. Без да си спомням как точно, аз се озовах в един огромен град. В същтност, пристигнах чрез кораб, а на него се озовах благодарение на една от уловените риби. Всичко беше ново за мен и това ме плашеше, но си вдъхвах кураж със спомена за сестра ми. Казвах си, че ако тя беше оцелялата и беше на мое място, щеше да се забавлява, въпреки болката.
Не се отделях от рибата, с която се качих на кораба и предполагам, че дори щяхме да станем приятелки, ако не я бяха купили от магазина, в който ни оставиха рибарите. Отново бяхме на път, но сега - по суша. Беше ужасно да гледам последните мигове живот в това същество, благодарение на което оцелях. Толкова ми се искаше да заплача. Бях изгубила единствената си сестра, а сега - и единствената си приятелка.
Но пътят ми не спря в този дом, а продължи напред. Не ме изоставяше надеждата, че ще открия сестра си, дори в канализацията на този метрополис. Въпреки това, не ме напускаше лошото настроение. Макар и още тук, в канала, сама сред ръждата и лошата миризма, аз вярвам, че когато един ден отново се влея в морето или океана, отново ще бъда с нея и ще съм щастлива.
© Марина Братанова Всички права запазени
С уважение,
Мариян Кънчев.