***

    Чудеса! Чудеса по света колкото щеш! Обрати, още повече, човек може да види по широката и пъстра земя и за съдби тежки да чуе, а най - хубавото е, когато човек сам усети красивото върху себе си, сладкото в устата си, и да му стане пълно и нежно на душата. Това правеше доброто с хората, а любовта разтваряше свитите сърца - радостта пленяваше душите. Дни, седмици или години можеха да минат и човекът да не може да спре ходът на времето, колкото и да се опитва. Но въпреки тежкият труд, въпреки лошата съдба и самотата, които всеки поне веднъж в живота си преживява, докоснеш ли се веднъж до споделеността и има ли къде уморените ти очи - огледало на цялата вътрешна, твоя вселена - да се умият в погледа на други две, чрез образа на самите тях, но през призмата на друга човешка вселена, то тогава всичко е сякаш един нов свят.

     Снегът тихо се сипеше над още дремещото село. Някъде в далечината се чуваше лай, после се обади вълк, заблудил се или приближил до крайните къщи да търси храна. Георги се събуди. Малката печка в стаята  още тлееше. Навън белотата беше завила с топло родопско одеяло света. Той тихо се извъртя, ръката му нежно се опря о гърба на жената, сега обърната към стената и спяща. Под дланта му трепкаха вълни – нейното сърчице беше живо и не спираше ритъмът си. Георги въздъхна, отпусна се, тревогата му леко се разполови, но все още не се чувстваше спокоен. „Тя е добре! Добре е!” – само си повтаряше той. Нямаше температура, сърцето и имаше постоянен и нормален ритъм, кожата на врата и не беше гореща, значи, нямаше треска. Това му бяха казали бабите да гледа, след като помогнаха да се появи на бял свят малкото, червено и сгърчено момченце, спящо повито в кошчето.

    В ума на Георги се завъртя времето и като часовник върнат назад преминаха дните. Спомни си той онзи ден, когато се прибраха от кметството. Мика сякаш се беше затворила в себе си. Мислеше си, че не се беше лъгал той в това, което видя в нейните очи, но тя нищо не каза, просто започна да се дели, не само от него, но и от децата. Нежна усмивка заигра по брадясалото му, уморено лице, когато в ума му изплува картината, случила се същата вечер на този ден. Той беше помислил, че вече са си легнали жените и криво-ляво се беше опитал на промие ръцете си, но гърба го болеше, а нямаше как да види какво е положението там, без огледало. Но Мика се беше появила на вратата с парцали, превръзки и кутийки в ръцете. Той стана и се опита да прикрие голотата си, като наметна на една страна съблечената си риза, но тя го спря:

    - Всичко трябва да промия и да го намажа с мехлем. Сядай, че си висок и не мога прав да те превързвам и лекувам.

Не, тя не го гледаше, но думите и бяха пълни с такава тъга и едновременно,, и строгост, че той просто отново седна на мястото си. Остави я, каквото е решила да прави. Само за момент беше трепнал, когато тя махна ризата и под хладния въздух  на светлината на лампата светна дългият, набразден белег, преминаващ през рамото му и надолу по гърба.

   - Боли ли те? – тихо го бе попитала Мика.

   - Не! – рязко и отвърна той. Само че, тя не му беше повярвала. Не само набразденото, червено месо на белега, но и ожулването и посиняването от удара точно до него и говореха, че този мъж изпитваше силна болка при движение.Тя бавно беше започнала да промива, подсушава и после с нежни движения нанасяше някакъв мазен мехлем. Там, където пръстите и докосваха набраздената кожа, всичко по тялото на Георги настръхваше и сякаш тези докосвания вършеха чудеса.

   - Боли ли те много силно? – попита го тогава, някак, несигурно Мика, усетила почти недоловимото трепване под ръцете си.

   - Не…вече,… не. – колебливо и беше отвърнал Георги. И този път не беше излъгал. Нежните женски ръце сякаш като мехлем бяха премахнали болката му.

    Зимата беше дошла, първо студена и дъждовна, а после всичко беше посипала със ситен снежец. Земята се скова и сгуши под новата си премяна и дните се занизаха монотонно в белотата на преспите. Георги не се натрапваше, но присъствието му винаги се усещаше. Тялото на Мика наедряваше и личеше си вече, че времето наближава на бял свят да се роди още един човек. Баба Сийка често ги посещаваше, не я спираше нито студ, нито сняг. Всеки път, когато идваше,поседяваше, а после си тръгваше, Георги я изпращаше до тях, за да бъде спокоен, че жива и здрава ще се прибере. Виждаше старата жена какво става с двамата. И децата, и те милите усещаха, че нещо не е наред със стринка им, но мълчаха. Най-вече баба Сийка усещаше тихата горест у снахичката си. И тя беше жена, и тя някога е била млада, и затова разбираше мъката на Микините очи. Ама, разбираше и друго – търпението и мълчаливостта на Георги не бяха от нежелание. Имаше си нещо у това момче, което го спираше да иска и пита, това що всеки можеше да види, че гори в очите на младата му невеста. Ама и друго си знаеше старицата, че всичко щеше да се оправи, без чужда хорска намеса, само Господ малко трябваше да побутне и всичко щеше да си влезе, там където му е мястото. Ама Господ Бог си имаше много работа по тази разорана земя, затова време трябваше, догде му стигне до ухото простата молба на една старица.

    Мика не спеше. Сковано се стискаше да не се издаде, че е будна. През затворените и клепачи едва се процеждаше топла бисерна влага, а цялото и лице от срам гореше. Какво беше доживяла – мъж да я изражда и да я гледа*( в смисъл да се грижи за нея). А тя само тегло му беше добавила – и нея сега, и малкото да са му на врата, като камъни! Идеше и да вие от мъка, да трие мръсното в себе си. Откакто сърцето и почти се разкъса от страх и тревога, че ще го затворят заради нея, вече мира нямаше. Не смееше сама да излиза по улиците, да не би друг като Плявата да се появи, че един път се отърва Георги, ма втори…Загръщаше се в износените си дрехи и протритото кожухче, да не се вижда нищо, що може лоши очи да привлече. А, той…! Той се сърдеше, мълчаливо, но все пак… Цял месец сигурно го беше болял гърбът, но не и даде повече да го докосне. А тя, едни дрехи не можеше да изпере, като хората. Натежа и бързо коремът, а и тесни и идваха премените, които имаше. Опита се малко да ги отпусне, но пак се опъваха. Не бяха направени тези дрехи  за трудни жени. А, той, Георги, един ден, взе че и донесе от града палто – модно, топло, широко, с две копчета отпред. Колко ли струваше да се купи такова? А мъжът, тихо, някак безлично и сковано, просто го остави на масата пред нея и каза :

      - За теб, да не ходиш гола по пътищата.

И сякаш това още повече разрани женското и сърце, и стрела се заби дълбоко в нея. Нищо не можа да му продума. А и какво да му каже? Не стигаше едно „Благодаря!”, не стигаше даже и „Бог, здраве и живот да ти дава!”. Как се отвръщаше на това?  Стискаше се тя, нито да мисли, нито да и се присънва храна. В такова зимно и диво време, липсваше само да хукне Георги да търси нещо, що трудно се намираше. Но понякога се сещаше за рачела. Искаше и се да се научи на есен как се прави такъв златист, точещ се и сладък, че да е от тикви. Щеше да пита баба Сийка, да и покаже, как се прави. Само така радост може би малко щеше да му върне. Така щеше да го зарадва, друго за него не знаеше – какво обича, какво мрази…Той беше като планината през зимата – негостоприемен, затворен и студен, но винаги присъстващ и сякаш те заобикаля, но те пази.

      Но пусто, един ден и прималя. Беше излязла малко след Коледата да изплакне каквото има на реката, която не беше замръзнала. И тогава стана и лошо, толкова,че не можа да изкомандва тялото си да не се отпуска… Падна и си намокри новото палто, и стана и жално, тежко, сълзите и сами се стекоха по лицето и претопиха тунелчета в снега…Момичетата я видяха. Беше ги пратил Георги да и помогнат с прането и да вземат копана*( вид дървена палка с която се удрят дрехите,поставени върху камък, за да се изцедят по –добре).  Уплашиха се децата. Радка отиде да го извика, а Пенчето се опита да я вдигне. Не стигна времето обаче, толкова бързо дойде той до нея, вдигна я на ръце, а тя не смееше да го пипне.

     - Дръж се! – строго и каза той, а топлият облак от дъха му погали премръзналата и буза.

Занесе я направо в горната стая. Постави я на леглото.

    - Палтото се намокри! – зарида Мика.  Георги първо се уплаши - кога се беше занимавал той с ревящи жени. Но като видя, че тя все още стои на леглото и освен леката бледност и сълзите е добре, отвърна:

       - Дай да го свалим това палто! Като е мокро ще да изсъхне, какво толкова!

После той сам се наведе и го съблече от нея.

      - Лягай сега, аз ще довърша прането.

      - Не може, аз трябва…

      - Лягай! – повиши тон Георги. Гледаше я свъсил вежди, строго присвил устни.

      - Само малко да отпочина и…- опита се отново Мика да протестира.

      -Ти от дума разбираш ли! – сериозно се разсърди той.

Тя най-после го послуша. Опита се да не заема много място и едва в края на леглото полегна, но Георги се наведе, намести я навътре, постави своята възглавница и още една под главата и, а след това изкара последното бурканче от рачела, който беше останал от майка му. Отвори го и го подаде на Мика.

     - Хайде, хапни ще ти стане по-добре.

Мика несигурно загледа протегнатата му ръка.

    - Не мога, нали майка ти го е правила за тебе. Трябваше ти да си го ядеш, а аз…

Не можа да продължи тя, защото Георги грабна лъжица загреба от сладкото и и даде. Мика едва преглътна първата хапка, когато в устата и се озова втората…

    - Чакай! – закашля се тя. – Поне хапни и ти, друго бурканче повече няма.

Той спря, загледа я, поседя мълчалив, но накрая склони и я остави тя да му даде една лъжица от сладкото. Какво сладко? Течна сладка мед протече в гърлото му. Не помнеше вкусът някога да е бил по –силен и прекрасен от този, който сега чувстваше. Сокът не беше нито гъст, нито прекалено рядък стичаше се постепенно, а тиквата се беше напоила прекрасно, като стиснеш със зъби хрущи, а после мекостта и се разтваря в устата ти. „Ех, майчице! Какво си сътворила ти от едно сладко, цял еликсир за душата си ми оставила!” – замисли се Георги, докато бавно преглъщаше втората лъжица, която Мика срамежливо му беше дала. „ Елексир или завет си ми оставила- сам вече не знам. И сякаш майчиното ти сърце е знаело, че съм жив и че ще се върна…А живите сами не виреят – нужна им е дружинка!”

     От този ден Георги не даде на Мика да спи до момичетата. Грижеше се за нея и вечер тя дълго слушаше неравномерното му дишане докато той лежеше на леглото до нея. Той беше така тих, така студен! Всеки път щом влезеше в стаята след нея, тя трепереше. Толкова много неща и се искаше да му каже, да моли!А знаеше, че няма как да изтрие, това което е полепнало по нея – цялата и предишна съдба, миналото и, историята с онзи човек. Да, върнал се от лечебницата, Кънчо Плявата беше продал всичко, що имаше и беше заминал на някъде.И все пак, всички онези имали досег до неговата личност пазеха мазното петно в душите си. Селото наистина  си отдъхна от хитрите му омърсяващи очи, от мазната му, отвратителна усмивка и от…онова странно чувство, което само нещо гнусно и неприятно можеше да ти донесе.

     Не мина и една неделя, откакто той и тя свикваха един с друг и с близостта на телата си, когато Мика я заболя изведнъж и кръста, и корема. Ден или два, продължи това, но тя стискаше и не казваше. Накрая не изтърпя, а и водата и протече по краката точно, когато на втория ден вечерта Георги тъкмо влизаше в стаята.

Той целият пребледня, видял локвата, а Мика не можеше  място да си намери от срам.

    - Започва ли? – запита я с треперещ глас Георги.

    - Не …знам…- отвърна му сковано тя.

    - Трябва да викна бабите, аз едва ли ще се справя с това. - и изхвърча той от стаята.

Успя да открие само комшийката, която беше по-наблизо и тя се съгласи да дойде, че да помогне.

    - Ама ще трябва и ти да бабуваш с мене! – рече му баба Тонка.

    - Щом трябва. – кимна в съгласие Георги.

И наистина стана така. Мика в началото не искаше той да е там. Примоли се дори на баба Тонка, но старицата поклати глава и рече:

   - Не може чедо, сила трябва, а аз немам толкоз! Ще се справи той, не се тревожи! Може сакато да е, ма е войниче, пък и ти е мъж, какво ще види, що не  е виждал вече?!

 Лицето на Мика пламна още повече не само заради болката, но и заради срамът що изпита. Георги стоеше настрани, скрил зад себе си ръката, от която липсваха пръсти.

„Че коя ще иска да я пипам с това, пък и детето и , също да нося! „ - помисли си той. Нещо здраво затисна душата му, изпепели сърцето му и за пръв път от толкова време едно момче, уж истински мъж, зарида дълбоко в себе си. Горяха му очите – сухи, зачервени, а в него валеше като из ведро. Той не беше плакал – нито, когато Милкана го беше отхвърлила и му се беше присмяла, че е недъгав вътрешно и социално, нито, когато тръгна на война и се сбиха с брата си, нито, когато разбра, че ще е недъгав за цял живот. Само очите му се насълзиха един – два пъти, когато се сети за майка си, когато видя вързопа, когато намери рачела. Сега обаче това беше друго, по-страшно от всичко останало, по опустошаващо, а толкова реално и така каращо го да диша и да се стреми към живота, независимо от трудностите и от това,че можеше никога да не му отвърнат с взаимност.

    Любовта наистина беше омайниче – дъхав и див беше първият трепет на сърцето, първата жажда на очите, но…Обичта се раждаше дълбоко в сърцето, въпреки болката, съдбата, миналото. Това чувство беше като момината сълза – нежно, с лек аромат, красиво, раждащо се в обикновения делник, но веднъж оставено да порасне се вкореняваше дълбоко и не оставяше друг избор, освен да се живее с него.

    Сега Мика цялата трепереше. Толкова тежко и беше. Чу тя как проплака малкото, защото гладно беше. Усети как Георги стана, отиде до кошчето, което сам, криво-ляво беше намерил в плевнята и поправил за бебето. Взе момченцето на ръце, внимателно и нежно, както му беше показала баба Тонка и му заговори. А тя за пръв път усети нежността, която се изливаше от думите му. Силата им беше зашеметяваща и така пленяваща, че не изтърпя и пусна сълзите си. А, Георги тихо говореше:

   - Тихо, тихо! Тука сме, сам няма да те оставим! Ей сега ще събудим майка ти и ще ти даде да се нахраниш. Аз няма как да го направя, не, че не искам, ама съм безполезен! Сам ще го разбереш като пораснеш.

Георги се приближи към леглото, несръчно се опита да бутне леко Мика, но тя вече се беше обърнала:

    – Будна съм. – тихо му каза. Той не посмя да я погледне, а извинително и подаде малкото и заотстъпва назад, като че ли опасност го чакаше.

    – Здраво го държах и внимавах! – извинително заговори той, а после продължи. – Излизам. Ти спокойно си го нахрани, аз няма да преча.

Георги затвори бързо вратата зад гърба си. Бързаше, защото цялата му мъка преливаше и в момента, в който излезе, очите му се изпълниха с влага. Ах, какви сълзи бяха това! Какви сълзи само – бисерни, солени, блестящи!А, нима  дори най-дребното същество на тази земя, колкото и различно и грозно да ни изглеждаше не търсеше и не даваше грижа и топла обич? Кой решаваше дали едни сърца ще са студени, други топли? Кой, всъщност имаше право да бъде обичан или не? Нима съществуваше такава мяра! И кой човек можеше да излезе най-отпред и пред цялата земя да каже – аз знам, че тази грозна тиква, с набраздена напукана кора не е хубава и от нея не става рачел? А тикви има много по света, вид, форми, цветове, и всички те са полезни и създадени за това, което трябва и което се нуждае от вкуса им. И хората бяха като тиквите, различни и отвън и отвътре, но един път оплетеше ли се ластуната им и вклинеше ли се – нямаше по причудливи чудеса от тези, които сами създаваха.

   Едно сърце отвън туптеше в мъка и самоотблъскване. Едни очи вътре лееха тежки сълзи, оплаквайки немирната душа и женско сърчице, трептящи по едни мъжки ръце.

А едно малко момченце, в чиито гърдички играеше немирно друго червено „бисерче”, спокойно си похапваше, обгърнато от вълните на обичта на двама души, стоящи толкова близко до него, а сякаш сами бягащи на разстояние един от друг, но в една посока.

    Георги се напи. В живота си никога не го беше правил, но с раждането на малкият, сякаш нещо се отприщи в него. Скромен и затворен в себе си той сега беше като разтворена книга – ту се луташе в щастие, че всичко е наред с Мика и с детето, ту в скръб, че срам ще е за момчето. Хем и не му е баща, а кмета го писа  да носи неговото име. Как ли щеше да расте така това дете? А най-важното, колко много щеше да се срамува от човека, който го чувстваше като син, но  всъщност не му беше баща?

    Цялата кръчма пееше песни, зачервени и развеселени бяха мъжете. На такова бурно време, когато назряваше нова война, раждането на нов живот посяваше надежда за по-добри дни в сърцата на обикновените хора.

  Късно в зимната нощ най-после и последните развеселени селяни се пръснаха клатушкайки се по домовете си. Георги креташе по пътя към къщата. Ту се спираше, залитайки, ту потегляше забързано нагоре, мърморейки си нещо под носа. Беше му топло и всичко го поизпотяваше, но от време на време в замъгленият му ум изникваше картина в която две цъфнали тинтяви го гледаха, а до тях други две по –мътни и мънички, като огледалца на по-големите също се впиваха в сърцето му.

    - Ех, булкаа! Ех, синеее! – смотолевеше Георги. – Че к,во ша ма праитеееее такъв…дето не ставам за нищо, ни думи, ни можене в мене…Ей, т,ва е, турете ме на пръста и ми минете отгоре, поне за черга да ви служа…

 Неусетно бе стигнал до мостчето, и почти щеше да се сблъска с фигурата, загърната добре, която стоеше и чакаше.

    - Бре! – едва фокусира Георги, че Мика стои пред него. – Какво…има…Малкото? Ти или момичетата? – притеснено запелтечи той.

Мика се приближи и с изтънял глас рече :

    - Жив си! Това стига. Хайде да се прибираме вече, а?

Тя някак несигурна беше какво да му каже. Виждаше, че беше пиян, а и знаеше, когато Бончо беше така, какво ставаше после.

   - Да се приберем, щ….ом казваш!- съгласи се нежно Георги.- Щом всички сте…здрави, що да не се приберем…щом не ви преча…и не ме парясвяте*(гоните), вънка да спя такаааа…

Той едва говореше вече. Мика го подхвана под ръката от страх да не падне по мостчето, но Георги се задърпа.

   - Тц…Не…Ще да те бутна и после какво да правя…без тебе и децата…пиши ме пепел…- замърмори той. - По-добре от ся ме калдупни *(обърни ме , в смисъл бутни ме) ей тука в реката и да ме нема…

     - Че тогава и двамата да се калдупваме! – срамежливо, но твърдо му се скара Мика. – Хайде, че е студено, а и оставих децата сами да се гледат.

     - Слушаам, слушаам. – примирително отговори Георги.

Тя му помогна да се съблече и го избута навътре в леглото, за да може тя да става, когато е гладно детето. Георги се опита да протестира, че той трябва да помага, а тя се загледа в черните му мътни очи, сега блестящи от алкохола, но и от всичките чувства, които иначе на трезва глава, този мъж никога не би показал наяве. После,стоплена от погледа му каза:

    - Лежи, сега! Наспи се! Достатъчно помага, а и има време има – един цял живот ни чака.

   - Я за друго не ставам, Мике! Пък и като порасне, нема да ще…да го пипам…Не си сляпа сама виждаш по тебе…- смотолеви Георги и посмръкна. – Ама остави, ще да се стегна, че да достроя още една стая, да се махна, че да сте си само двамата и…

Детето заплака. Мика се обърна взе момченцето и го подаде на седналия в леглото Георги. Онзи неосъзнато го пое и нежно го присламчи към гърдите си.

     - Виждаш ли и той ти се сърди като говориш така, а аз какво да кажа…- заговори Мика и разкопча пазвата си под пламналия мъжки поглед. – Нито да ти  благодаря ми даваш, нито да те любя…Не че заслужавам всичко това, което ми даваш,а и моето не се забравя, но поне…- и тя приседна на леглото за да нахрани малкото. Но в момента в който Георги и го подаде и тя го намести на гърдата си, две силни мъжки ръце я придърпаха и подпряха на гърдите си. Тялото на младата жена затрептя, а лицето и се обагри в пламък, защото един нежен глас и прошепна на ухото:

    - Аз всичко ти давам Мико - и сърцето, и душата и себе си!Нищо не ми остана – ти всичко ми окраде!

     Колко прекрасна беше есента с цветната си премяна и колко дъхави плодове раждаше земята под грижата и с помощта  на човешките ръце. Две кипри моми пълнеха бурканчета със сладко, а една млада жена усмихнато ги нареждаше, за да ги запечата в поставения върху огнище казан. Едни малки пръстчета издебнаха да не ги види някой и грабнаха лепкаво голямо парче.

    - Хей, калпазанино! – скара му се Пенка. – Ще ти стане не добре, не трябва толкова да ядеш.

  - Тати…казва…сладко мама най-убаво…топло. – измърмориха нацупено малките устенца на момченцето. Думите му обагриха в червен цвят страните на майка му, а двете му каки Пенка и Радка се засмяха на смешната му муцунка оцапана от край до край с кехлибареното сладко от смеещи се расли под слънчевите лъчи тикви.

КРАЙ!