LiaNik (И.К.)
257 4453
18.05.2018 г., 17:16 ч.

 Рачел* - Първа част. 

  Проза » Разкази
935 5 21
Произведение от няколко части
7 мин за четене

     Хубаво е чувството човек да крачи по родната земя! Омая и притихнало спокойствие носи родното в сърцето, мило и познато е всичко, но има и тъга. Тъгата по отминалото време и забравата се стелят бавно и нищо не замръзва така, както е било в миг от живота, от спомена, който е оставил следа в нечия човешка душа.

     Покрай пътя, дворовете и дуварите бяха пременени в есенна премяна от дълги стебла с големи разноцветни листа, под които срамежливо или напето подаваха овалните си форми узрелите тикви. Тумбести дюли висяха по дърветата и подканваха да се пресегнеш и откъснеш от дъхавите, но твърди плодове. Георги крачеше нагоре по пътя, застлан от шаренията на окапалите и гниещи листа. Някои шумоляха под краката му, други се огъваха влажни и обагрени в цветовете на огъня, потъваха в някоя дупка за момент очертали стъпките на мъжа.

     Къщата беше в края на селото, през мостчето и срещу пътеката, скрита зад обагрените корони на сливите, дивите круши и орехите. Там се бе родил той. Там беше расъл и тичал с брат си край реката, там го приспиваха с песни, люляха го ръцете на неговата майка, милваха го дланите на баща му. Всичко беше потънало в прах. Близките му хора си бяха отишли, предпочели възнесението към небето, отколкото живот в мъки. Само той беше останал. Той, и двете момичета – братовите му дъщери.

Сега се прибираше в  посипания с прах дом, отваряше скърцащата, отдавна неизползвана вратичка и прекрачваше прага, а пред него се зъбеше широкото огнище, черно и зейнало като паст на чудовище върху варосаната стена. Мотаха се паяжините по ъглите, царство си бяха направили паяците зад завесите на прозорчетата с потъмнели и напластени от мръсотия стъкълца. Прахолякът се беше набил в постелките, а молците бяха пирували цяла година с дрехите, оставени и забравени, извън раклите. Такъв беше сега родният му дом. Такъв и Георги беше отвътре, а отвън, за пред хора, не ставаше. Чукна ги вече 27 лазарника. Неговите набори по пет-шест деца бяха придобили, а той, само рани и прах беше събирал през всичките тези години. Войната не бе го пратила в небитието. Оставила го бе тази хорска неразбория, тази жътварка на човешки души, да се мъчи и пак беше жив. Може и да не беше вече цял, и да липсваха парчета и от тялото, и от душата му, но поне дишаше.

Да!  Дишаше все още сам, дори и без сърце!

Устните на Георги се повдигнаха леко и притаена усмивка озари изсечените мъжки черти, но само след миг изгасна, като свещ се угаси и стопи се като разтопен восък по неговото лице. Той нямаше сърце. Някога, когато младостта щипеше още кожата му, когато очите се опияняваха от красивите картини, които им рисуваше измамно немирният ум, той го беше дарил. А, дареното не се връщаше назад! Стъпкваше се то, ненужно се захвърляше да се търкулне в някоя дълбока цепнатина и да се забрави! Така беше станало с неговото сърце. Георги го беше подарил, но го бяха стъпкали и захвърлили надалече. Оттогава се беше изменил, беше загубил усета си и радостта от живота, която само лудата и млада кръв можеше да изпитва. Той се беше състарил, за един ден се беше превърнал в грохнал старец без памет и човек без нищо в себе си. И може би щеше да си изтлее така, ако не беше войната.Той пръв се записа от селото, не беше нужно нито да го подкупват, нито да го подлъгват, нито молят. Записа се и тръгна още на другия ден. Брат му искаше да го спре, но работата беше стигнала до бой. Сбиха се, и Георги, може и да получи здрав пердах, но пак стана и на другата сутрин потегли с бележката към града, където се събираха войниците. Спомни си той тъжните, горящи в мъка майчини очи, спомни си и свъсените вежди на баща си, и плачът на снаха му Велика, прегърнала още невръстните момиченца,често отекваше в съня му. Но най-вече помнеше лицето на брат си, мораво от ударите, които си размениха, а всъщност, бледо, като че ли го изпращаха за последно. И за последно ги видя той тогава! Още първите месеци разбра, че трудно се душа дава, ако не ще да излезе от тебе. И болест го бутна, и шрапнел го удари, и със щик го намушкаха, но оживя. Местеха го от пункт на пункт, в подвижна болница в Румънско го пратиха, защото му бяха откъснати трите пръста от дясната ръка, че да го закърпят. Георги не помнеше колко време беше изкарал между болката и забравата на съня, но беше оживял. Дясната си ръка вече криеше с дълъг ръкав, а покрай ухото и под брадичката му минаваше назъбен белег. Той се нагледа  на Ад, болка и нечистотии по време на войната. Нагледа се и на това, как млади чисти души с трепетни сърца, изгасваха, като запалени свещи, издухани от вечерника,нахално влетял през прозореца.

    Така си минаха годините. Не беше стъпвал по тази родна земя от дълго време. Едва неделя беше минала, откакто се бе появил в селото и  застанал сам пред портата, обрасла с подивял трендафил. Самотната къща стоеше, заспала сън и забравила, че някога е имала стопани. После беше отишъл у леля си и там всичко беше разбрал. Когато домашните му, не бяха получили новини след първата година, го бяха отписали. Майка му се поболяла от мъка, ама скоро и брат му извикали да служи. Умрял от болестите, дето вилнеели в бедната и непригодна за дълги битки българска армия. Баща му не преживял тази загуба. Велика и тя се разболяла и след месец и нея погребали. Само майка му, изпосталяла и сама се опитвала да се държи, но и тя в тази следвоенна бедност и глад, през зимата си отишла тихо и в съня си. Останали само децата и леля му ги прибрала, ама и на нея трудно беше.

    - Виж леля, то грехота е, ама трудно е сега в това време.Виждаш, че и ние едвам свързваме двата края. Ти си им чичо, по-близък си, по роден, та... Постегни къщата, па си ги прибери до тебе и те да си спомнят и разтъжат за хубавото и милото.

       - Не мога, че аз съм мъж, а те моми ще станат! – отвърна Георги.-  Какво ще ги правя, като се замомеят? Пък и половин съм, вече човек! Взимам някоя пара, отпуснаха ми от държавата, заради заслуги и ще помагам, ама не мога да ги гледам. Аз за мен си трудно се грижа сам!

Леля му заклати глава, замисли се. Мина така в мълчание някое време, а после, като го погледна рече:

      - Все ще го нагласим бе, Георги! Ще му намерим майсторлъка. То мъртвите са си мъртви, ама живите трябва да ядат, че и да добруват по тази земя. Намислих нещо, но първо ще по хортувам, че да питам, а после, ще приказваме с тебе. Ти сега отдъхни някой ден и пак ще говорим.

       Е, бяха говорили! Даже се бяха сдърпали малко, че се беше ядосал Георги в началото от думите на своята леля. После…беше го някак придумала. Може би и в тежест му дойде това, че две детски главици, надничаха постоянно зад завесата, деляща стаите една от друга. Два чифта познати очи го гледаха със стаена надежда и страх, и като че ли брат му беше жив, и пак го кореше.

 

Следва продължение...

» следваща част...

© И.К. Всички права запазени

*Рачел е дума, която според езиковедите има персийски произход. В българския вероятно е дошла през турски или още по-рано, през Византийската империя. Това е традиционно плодово сладко и рецептата се предава устно, в семействата. Има бистър кехлибарен цвят и специфичен аромат на есенни плодове. Някъде му слагат листа от индрише и орехи. Другаде го правят само от тикви. Приготвя се през есента, след беритбата на лозята и прибирането на тиквите и дюлите.
На някои места в рачела  слагат и парченца патладжан и узрели смокини. Плодовете предварително се нарязват „на локумчета“ и се оставят да престоят във варно мляко. В миналото за приготвяне се е използвала  шира от червено грозде, тоест все още неферментиралия гроздов сок – най-често шира от сорта грозде памид.  Ври до сгъстяване, докато започне да “прави свещи” или „да се точи на конци” . Тогава се слагат парченцата плодове от тиква,( дюля, може и зрели смокини). Сладкото се сипва още топло, съхранява се в глинени кюпчета или стъклени буркани.

 

 

Не съм сигурна за заглавието, защото в началото беше "Сладко от тикви", но рачела не се прави само от тикви, и затова накрая оставих общото название. Това традиционно българско сладко се е правило векове наред по нашата земя по традиционни семейни рецепти. Плодовете в него са хрупкави отвън, но отхапеш ли, отвътре са меки и напоени със сок. Вкусът му е вид напомняне, че където и да идем, където и да ни отвее живота, да ни покоси съдбата, родното и скъпото винаги ще ни напомнят кои сме, и къде е скътано в нас човешкото и желанието ни за по-добър живот.

 

 

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Роси, Стойчев, Люси, благодаря ви...
  • Хем следя героите хем се улавям, че фаназията ми лети назад и виждам точно хрупкавите парченца тиква в рачел ... Права си, че нашите баби колкото и скромно да са живеели, с много обич са ни правели вкуснотии и са си помагали целия род един на друг
  • С голям интерес чета всичко, което пишеш Лия, защото е увлекателно, откровено и човешко.
  • Започва увлекателно...
    Ще чакам продължението!
  • Благодаря ти Кети! Такава похвала от разказвач, като теб е наистина безценна за мен.
  • Хареса ми много!
  • Благодаря Безжичен! Желая ти хубава вечер и много приятни мигове.
  • След прочитане на твоя коментар, разбрах аргументите и защо си избрала такава тема и ги уважавам. Иначе е съвсем ясно от произведенията ти, че пишеш добре. Поздрави.
  • Иржи, приеми искрените ми благодарности и уважение! За рачела, още се прави, тук, в Южна България. И макар, и аз самата да мога, не съм го правила от тикви (него най-обичам) може би от 6-7 години. Това за хляба ми стана интересно, чувала съм за картофите, за тиквата, не. За немотията и бедността, свързани с храната на българина - то това ми е вплетената идея. Колкото и беден да ни е народът, майките и бабите все са се мъчели с любов и грижа да създадат нещо, че да зарадват децата си, да им предадат традициите, като спомен за себе си. В храната ни са вплетени тези неща, може би затова търся начин да го покажа.Правилно си разбрала, че всъщност героите ми са важни в разказа, не толкова времето, а обикновеното и човешкото, и живота, без значение кога и къде се живее. В различни ситуации, различно мислим, действаме, но...личният избор, как да подходим е важен. Хубав съботен ден ти желая!
  • Прекъсна ми коментара,без да съм го проверила и завърила.Да се чете:Прочетох и коментарите..Та за рачела,това е много хубаво изделие,извиках вкуса му в устата и гледай да не го раздадеш докрай като направиш,остави и за мен....Смея се!Чакам следващата част...
  • Проетох разказа ти ,Лиа,както и другите с удоволствие!Защото си добър разказвач.Със всички средства-метафори,образност,битовизъм ти правиш интересно това четиво...Прочетох и По въпроса кое трябва да отразява един автор-поет или разказвач съм на друго мнение от Георги...Има съвременници,които не умеят да пишат,но го разказват и ,който умее,го пресъздава художествено.Това са най-вече преживявания,които може да не са толкова исторически верни,а само да са идеята за творбата.До тук не виждам нещо в разказа ти ,Лиа,за което се е налагало да си съвременник,за да е хубава или лоша творбата.Сега за рачела.може и сега да се прави някъде,но тогава е било от немотия,сега има всичко по магазините,но нищо така чисто,като рачела например!Аз съм яла хляб,в който се слагаше и варена тиква и варени картофи,за да стане повече,че нямаше брашно/за градовете говоря,не за селата/
  • Благодаря Безжичен! Уважавам дълбоко и ценя мнението и отделеното време за коментар.Оценявам всяка дума, която сте написал и я приемам без резерв. За Елин Пелин и Йовков, въобще не мога да говоря, нито да се сравнявам с тях. Това би било кощунство. За изкуствената тема - да, може и така да се каже. Аз съм съвременник на промяната и раждащата се демокрация в тази държава. Защо пиша в това време? Така се случи, защото се старая да покажа човещината и добротата в героите си, поставени в едно столетие, където все още силно са се пазели българщината и традициите и се е търсел начин за добруване, независимо от догмите на обществото.Има човешка мъка, но има и лек за нея, независимо от времето и мястото. За мен това си е така да се каже „нашата неписана история”. Ценя това, че съм българка, уважавам традициите ни, и независимо, че има достатъчно факти и в историята, и днес, не се срамувам, че съм родена на тази земя и съм мижава част от този народ.
  • Повечето от нас, които сме на години, знаят отлично какво е рачел, паламарка, чутора ( или чутура), хромел, вършачка, геран, мерудия, любеница и т.н. Мога да изброя още много, но има ли смисъл. Добре разказано, интересно, но само за ограничена публика. Какво значение имат днес селските разкази, и то за дните преди войната- никакво. Елин Пелин и Йордан Йовков са налисали гениални неща. Просто защото са били съвременници. Много се чудя на колегите от сайта, които се заемат с такава тематика. Нито едно не ми е харесало. Ние просто не познаваме този бит и живот със собствения си опит. Тогава защо да пишем за това? Ето затова не ми хареса. Изкуствена тема за съвременен автор.
  • Наденце, като парченце рачел в устата ми се отрази твоя коментар.Взимай лъжицата( и голям черпак може), че ми стопли душата и като казан ми завря душата с тази сладка кехлибарна течност с която ме нагостяваш и ти често.
  • Започва се! Хич не си падам по сладкото, но рачел обожавам (сигурно 20 години не съм яла).Чакам продължението, с голямата лъжица( извини ме за липсата на обноски), но ще бъде сладко и ароматно, както само ти умееш. Знам го.
  • Здравей, Мариана!Пак си тук и това е достатъчно! .Ще го видим това сладко, колко е хрупкаво и колко ще ни е благо, защото и аз самата не зная какво ще изскочи, докато пиша.
  • Благодаря Силве. То няма как, правенето на лютеница, сладко, зимнина все още олицетворява за мен топлата семейна сплотеност. Всички работят за благото на всички. А, сладкото,..и правенето, и яденето му си е цяло изкуство, и споделено лепкаво удоволствие.
    Благодаря ти Костадин, че пак заедно ще си кусваме! И от моркови става, защо не?! Стига с любов и грижа да е направено.
  • Баба ми,бог да я прости правеше рачел,мисля че от моркови също се казва така.Интересно го подхващаш,давай да го кусаме тоя твой рачел.Поздрав.
  • Страхотно начало, грабна ме и под секрет ти казвам, че сладкото ми е едно от любимите. Миналата есен правихме с баба и докато не изям цялото бурканче, не мога да заспя . Ще чакам с интерес, новите ти герои. Поздрави 🌸.
  • Благодаря Георги! Мда, баби, майки...Страхотно е да ядеш топъл кехлибарен рачел! Стига да не те хванат и тупнат с някоя дървена лъжица, че бъркаш с пръсти.
  • Рачелът го обяснявай на тия като теб - младите. Колко го е правила баба ми... А майка ми правеше сладко от рози. Не тия от пазара, по-скоро карамфил...
    И ми хареса - упойващо-сладко. И с очакване за още...
Предложения
: ??:??