РАНО ОТКЪСНАТО ЦВЕТЕ

На Румен Д. Ралев

Като че ли някой почука на вратата! Може би все пак нов човек ще влезе в тази потулена стая! Цветето разтвори листенца в очакване. Уви! Пак беше майката! Едно по едно листенцата се свиха в разсърдена пъпка. Откакто го затвориха в тая тъмна стая, бе станало така срамежливо и недружелюбно към познатите лица на майката и бащата. А лицето на детенцето беше все свито, обикновено със заклопени очички, сгушено в одеалото.

Майката приседна внимателно до главата му и го побутна лекичко. Два часа. Един от часовете за приемане на лекарствата. Всяко движение беше толкова тихо. Тишината в стаята се беше натрупвала много преди идването на цветето. Сутрин майката оправяше гънките на леглото, изпъваше плътните завеси, обърсваше праха. Стаята – чиста и тъмна – тегнеше от тишина, натрупана по всички мебели, предмети. Само кафевият полумрак оспорваше царството на тишината.

Ама че свят! Тук цвете не би могло и да сънува!

Ах, какво вълшебство беше в началото! Много дълго беше събирало топлина, свито, сгушено в тъмното. После един ден сънува някакъв смешен сън и започна да се смее. Събуди се в смях. Изпитваше гъдел. Всичко мърдаше около него. А когато отвори оченце – о, Господи! То видя най-прекрасния „сън”! Вече бе подало главичка навън и усещаше една непозната, вълшебна ласка. Слънце, въздух – всичко бе така замайващо! Тогава цветето си спомни, така както хората понякога смътно си спомнят сънищата, че още докато бе лежало в тъмното, отчасти бе изпитвало някакво далечно предчувствие за тази красота. Обикновено следобедите нещо необяднимо го омагьосваше и потапяше в някаква сладост непокълналата му все още душица, някакви звуци в очарователна последователност дразнеха чувствителността му. По-късно, когато в главичката му вече се появи нещо, то разбра, че в тези следобедни часове беше слушало една малка цигуларка. Тя първа го видя, зарадва му се, дойде да го огледа отблизо и му свири така хубаво! Тя изгря като едно малко слънчице над него – очите й – целите слънце, косите й – слънчеви нишки, гласът – слънчева песен. Цяла вечност след първата си среще с нея, тя дойде отново, протегна към него ръчица, погали го нежно и го докосна с нежните си пръстчета толкова леко, че дори не го заболя. Цветето беше значително по-пораснало, отколкото сутринта, за да владее сълзите си и, въпреки това, разтрепери руса главичка от вълнение. Занесоха го в стаята на болния... Оттогава бяха изминали векове в размисъл. То хиляди пъти плака, хилади пъти се утешава, хиляди пъти се изправя в очакване, хиляди пъти си задава хилади въпроси: „Защо точно на мен ми е писано да прекарам целия си живот в този мрак?”; „Защо не съм като другите цветя навън?”; „Защо не мога д видя слънцето?”... „Защо?”... „Нима е справедливо?”

Цветето се напрегна да чуе нещо отвън, но това отвън бе преднамерено изолирано от стаята с щори, пердета. Детето сякаш прошумоля. Цветето се разтвори, за да погледне. За първи път видя очите му – отворени, безмълвно вперени, неподвижни, но не неми!

„Божичко! – изпищя цветето – Ето ги същите въпроси и в неговите очи! Какви страшни очи! И колко са различни от тези на цигуларката! Нима и неговото жълто слънце бе така страшно?” Прозрачно, жълто, угаснало. Страните му светеха в мрачевината с онази бледност, която обагря дълго и неизлечимо боледуващите. Душата му боледуваше по-силно от тялото. Детето въздъхна съвсем слабо. И през тези въздишки в очите му премина бегла светлина – играеха деца, весели, живи, те изпълниха очите му за бързо и отминаха. Стана три. Вчера към три цигуларката донесе цветето. Всеки ден идваше към три. Всеки ден единственото си старание детето полагаше по това време – да пооправи леглото, да се поизправи.

Днес не помръдна. Някаква апатия го обзе. Почука се. Детето гледаше все така стената. Вратата се отвори, цветето надникна едва с жълтото си оченце, премрежило поглед през листата – нямаше сили да ги отвори. Цигуларката – самото слънчице! Раздвижи въздуха, смути тишината по перилата на прозореца.

ЦВЕТЕТО ПРОСИЯ В ЛИСТЕНЦАТА СИ.

Очите от леглото заблестяха, ръката на детето с трудност се помръдна и докосна слънчевата цигуларка. Малкото силица отвътре запърпа. Устните се събраха с напрежение: „Днес не свири?”

Цигуларката нежно прихвана слабата ръчица, задържа я, погали я, погледна детето: „Не ми остана време. Утре. Обещавам!”

Самата светлина влезе в стаята! А това беше нещо по-близко от слънцето! Цветето притихна, изостри сетивата си да попие всичко. Минаха като насън тези няколко минути. Бързо и паметно. Цигуларката отдавна бе излязла, оставила нещо много по-силно от ласките на слънцето.

ЦВЕТЕТО ДИШАШЕ ЕДВА, ЗАМАЯНО. ТО МЪЛЧЕШЕ, ЗАТВОРИЛО ОЧИ, ИЗПЪЛНЕНО С МАГИЯ. УСЕЩАШЕ СЕ СЛАБО, БЕ И ЖАДНО, НО ЗАБРАВИ  ЗА ТОВА. ОТВОРИ ОЧЕНЦА, ИЗПРАВИ ЛИСТА...

Детето обърна очи към него.

... ИЗПРАВИ ЛИСТЕНЦАТА СИ СМЕЛО С ПОСЛЕДНИ СИЛИ, С ПОСЛЕДНАТА СИ СИЛИЦА. ЛИСТАТА МУ СЕ ОТПУСНАХА БЕЗЖИЗНЕНО, ОГОЛВАЙКИ ЖЪЛТОТО ДЪНО НА ЕДНА МАЛКА ДУША...

На другия ден, когато майката разтвори широко прозореца на същата стая – едно голяма жълто око отвън най-сетне погледна в нея. Детето лежеше изпънато и красиво! Тънките клепачи прозираха от многото светлина, която бяха затворили в себе си.

...ЦВЕТЕТО ВЕЧЕ НЕ ЧУВСТВАШЕ, НЕ РАЗБИРАШЕ, НЕ ПИТАШЕ.

ЕДНА ТАКА МИЛА КРАСОТА, ЛЕЖЕШЕ СМАЧКАНА И ИЗСЪХНАЛА, ЗАХВЪРЛЕНА НА БОКЛУКА. Изхвърлиха го при почистването след погребението.

Единствено жълтото око в небето безсрамно се оглеждаше навсякъде. И към голямата поляна, където играеха децата, и към студените гробища, и през стъклата на съседната къща, КЪДЕТО ЕДНА ВЪЛШЕБНА ЦИГУЛАРКА МЪЛЧЕШЕ, НАРУШИЛА ОБЕЩАНИЕТО СИ.

28.02.1992

СМОЛЯН