Раят е на небето

Ти говориш като възрастните!

Малкият принц, ”който никога през живота си не оставяше

да не му се отговори, щом е задал някой въпрос.”

     Малките деца са странни. За възрастните, разбира се. Те, като техни родители, могат да ги обичат силно, да ги разхождат, да им четат приказки за лека нощ, с една дума – да се грижат за тях. Освен това могат и да приказват с тях, да ги изслушват. Но стане ли дума да ги разбират – децата са странни. Никой никога не е разбрал, не ще и разбере какви мисли протичат в малката глава на едно дете, което сега изучава света. Неговата фантазия е безгранична, за него няма задръжки. То не прави разлика между добро и лошо, черно и бяло, горе и долу, живот и смърт – противоположности, които за всеки обикновен възрастен са явни и нормални. Така например, когато се каже: „Дъската е черна.”, човек ще си рече: „Ясно, значи не е бяла.” И ако всеки би писал на черна дъска с бял тебешир, защото така е общоприето, едно дете би хванало разноцветни тебешири, с които ще изобрази своето неограничено въображение. И когато то каже: „Нарисувах котка.”, родителите му ще се усмихнат с любов на красивата драсканица.

     По най-невъобразими начини работеше и нашата фантазия в ежедневните ни игри на топка, когато бяхме малки. Така редовно се чуваха реплики като: „Топката отиде на Марс!”, когато се заклещеше между клоните на някое дърво. А когато някое птиче кацнеше на него, то веднага му беше давано званието „извънземно” и много често трябваше да отбраняваме космическия ни кораб от нашествениците.

     От всичките ни забавления обаче най-много обичахме да лягаме на тревата и да гледаме небето. Украсеното с райски цветове от летния заник, по него плуваха оранжево-розови облаци с най-чудати форми. Състезавахме се кой ще измисли по-интересно име на всеки от тях. Нямаше ли облаци, ние си ги представяхме.

-   Виждате ли онзи там – котка, която прави палачинки.

-   А пък онзи е като костенурка, която подскача на два крака.

-   Погледнете този – сякаш е сребърен кораб, който плува в небето.

-   Не, не, това е обикновена лодка.

-   Напротив! Казвам ви: това е сребърен кораб. Той плува в небето – настоявах. – Мамо, този облак не ти ли прилича на сребърен кораб, който плува в небето? – доверих й се веднъж, когато беше дошла при нас.

-   Но за мен също това е просто една обикновена лодка.

-   Кораб е – продължавах да мърморя на път за вкъщи.

     Спомням си този ден по-ясно от който и да било друг. През цялото време мислех за облака, а никой не искаше да ми повярва, че съм видял такъв необикновен кораб.

-   Татко, ще ме запознаеш ли със сребърния кораб? – попитах веднъж.

-   Това е невъзможно – отвърна ми той загрижено. – Корабите не говорят.

     Никой не ме разбираше! Никой така и никога не ме разбра!

    Облака забравих. Желанието да се запозная с него остана и то растеше с годините. И когато ме питаха какво е най-съкровеното ми желание, аз отговарях, че искам да се запозная със сребърен кораб, който плува в небето. Всички ми се смееха. Въпреки това аз не спирах да го повтарям. Накрая не влагах никакъв смисъл в думите. Фразата беше една и съща, не я променях. Не се и замислях дали все още го искам. Просто знаех, че това е отговорът на този въпрос. Постепенно блянът изчезна, а в мен остана единствено чувството за нещо неосъществено, за една несбъдната мечта. Сънищата ме връщаха назад към времето, в което имах цел в живота. И ето, че се случи нещо, което възвърна предишните ми въжделения.

     От малък още, в мен се зароди любов към екстремните изживявания. Тя винаги предаваше духа ми в плен на изкушенията. Тази ми страст ме бе довела до състояние, при което бях известно време в болница. Всеки пък, когато сестрата ме попиташе дали искам нещо, аз й отговарях, че искам да ме запознае с кораба, който плува в небето. А тя просто пренебрегваше желанието ми, което вероятно смяташе за бръщолевене на човек, който има халюцинации, и ми носеше просто чаша вода.

Не след дълго отново подложих духа си на изпитание. Бях се качил на самолет. Раницата с парашута висеше на гърба ми. Аз бях готов. Само чаках... Люкът се отвори. Усетих как студеният вятър докосна лицето ми. Парашутът ме дръпна назад изведнъж... Приготвих се – не изпитвах страх. Нищо не ме възпираше. И скочих.

     Полетях към земята. Усещането беше неописуемо – сякаш се намирах във вечността, времето липсваше и свободата беше всичко, което притежавах. Бях насаме със своя парашут и в същото време притежавах целия свят.

Внезапно видях под себе си облак. С всеки изминал миг се приближавах към него. Гъвкавите му лъскави и бели ръце се протягаха, за да ме прегърнат. Скоро щяха да успеят. Постепенно навлязох в безплътната маса. Чувствах се необикновено. Очите ме лъжеха, че нещо меко ме докосва, а всъщност - сякаш облакът го нямаше. Дълго време летях през него. В един момент не знаех къде се намирам – дали не бях попаднал в Нищото? Жив ли бях? Нещо неочаквано изникна в ума ми. Аз рекох с нормален тон:

-    Добър ден, господин Облак!

     Не чух дали получих отговор, тъй като ушите ми бяха заглъхнали. Въпреки това излязох от облака с усмивка на лице. Така се и приземих...

     Разглеждах снимки. На тях се виждаше само синьото небе и някъде там една черна точица, която приближаваше облака. И накрая изчезна... Гледайки ги, внезапно чувство на особена радост ме обзе. Истинско щастие ме бе застигнало.

     Погледнах още веднъж всяка една от снимките. Не можех да повярвам, но знаех, че виждам точно това. Облакът, през който бях минал, имаше формата на кораб, който сякаш плуваше в небето. Слънчевите лъчи така се отразяваха в него, че той бе придобил сребристобял цвят.

    Попитах човека, който ми ги даде:

-  Знаеш ли къде се намира Раят?

-  Не – отвърна ми той.

-  На небето – казах му бодро аз.