Отвлякоха го привечер.

Градският парк зеленееше, дърветата бяха разцъфнали, майките с деца се бяха прибрали, пенсионерите отдавна висяха по масите пред кафенетата…

И само такива като него бродеха самотно из алеите.

Всъщност, бяха четирима. Минчо Кьопавия си беше избрал розите – чистеше ги и им говореше. Дали се оплакваше от майка си, починала преди двадесет години, дали разправяше какви бели му прави злонравият комшия… Никой не знаеше, защото не останаха вече хора, които да го изслушват. А розите бяха по-човечни – понякога даже съгласно кимаха според вятъра.

Пена Драгичевската също беше ангажирана. И този път отиде до езерото, поспори с него, после се върна, заета в кавга с няколко пчели и мухи.

Киро Улавият не вдигаше шум. Затова му и викаха така – кой нормален човек ще заравя проблемите в себе си, а няма да ги разтовари по срещнатите? Но Киро вървеше из парка и мълчеше. Негови си работи – защо да тормози и останалите?

И накрая – Пешо. Той беше – поне официално – нормален. Бачкаше по строежите, наемаше се на всякаква работа. Само да не е постоянна.

Постоянно занятие си имаше и то понякога поглъщаше цялото му свободно време. Четеше фантастика.

Ама не оная с измишльотините за магии, дракони, скокове в пространството, а сериозна.

И понякога мечтаеше. За бъдещето. Когато човечеството най-после ще е  оценило пропуснатото. И ще го наваксва посредством машината на времето. Просто ще се обогати с интелект. Специални хора ще бродят из епохите, ще отвличат най-ценните представители на историята, ще ги съберат в един голям научен институт. И като се развихрят ония мозъци… Леонардо, Айнщайн, Архимед, Питагор, Омир, Овидий, Спиноза, Конфуций, Пешо…

Разбира се – и Пешо. Защото малко ли е да се сетиш как бъдещето да изпревари себе си? Те това е доказателство за интелект…

И в този момент до езерцето кацна летяща чиния. Никой не я видя, разбира се – чинията беше гледжосана със специално вещество, правещо я невидима.

Но Пешо я усети – внезапно го подухна вятър.

А после четири високи, здрави, бляскави роботи го грабнаха под мишниците.

Пешо не се съпротивяваше. Знаеше, че го отвличат, но – за добро. И даже се опита да крачи във въздуха между носещите го роботи…

А в чинията всичко беше чисто, лъскаво и спокойно. Роботите го пуснаха на килима и застанаха стегнато край стената.

Някакъв човек завъртя ключ върху малкото табло за управление и се обърна към Пешо. Който веднага го разпозна. Исак Нютон, естествено, няма да пратят по-неизвестен за него.

- Е, да ти обяснявам ли? – каза Нютон.

Пешо се разсмя.

- Защо? Наясно съм. Отиваме в бъдещето. Където събирате гениите от историята на човечеството. Писатели, художници, композитори, дори математици…

- Има нещо такова – кимна Нютон – Отчасти си прав…

- Отчасти? Че аз отдавна го предвидих. Там е ново време, нали? Пълно с роботи. И те работят - така че за гениите не остава никаква грижа. Затова имат време да пишат, пеят, рисуват, изчисляват…

- М, да… - промърмори Нютон.

- Какво не е точно така? – зачуди се Пешо – Събирате гениите, създавате база за великото бъдеще на човечеството, основа за завладяване на Космоса…

Нютон почеса носа си.

- Виж сега… Не съди по мен – аз случайно попаднах в тая история. И ме ползват просто като преводач. И ти си случайно тук. Не си нещо особено, камо ли - пази Боже! – гений…

- Тогава? – Пешо усети, че бавно изстива.

- Просто бъдещето е на роботите. Те пишат, рисуват, пеят, изчисляват. Под ръководството на Великия компютър… Хора за това не им трябват…

- А защо съм им?

- Не се ли досещаш? Все някой трябва да чисти, подрежда, смазва машинариите… Не е това интелигентна работа като за роботи. Затова от време на време прибират някой човечец. Така – за обслужващ персонал…

Покана за /май!/ последно включване от блога - https://genekinfoblog.wordpress.com/