Те се обичаха, радваха се на живота, взаимно споделяха радости и мъки, живееха живот, пълен с любов и щастие. Те се надяваха на светло бъдеще. Беше късна лятна вечер. Закъснелият вечерник (полъх на студен, речен вятър лятно време) шумолеше из листата на храстите и дърветата и нарушаваше нямата тайнственост. Луната току-що се бе показала и пръскаше сребриста светлина. От време на време се чуваха приятни възгласи на славеи и други птици. Небето бе тъй ясно, всичко дишаше и живееше. Прозорецът на терасата бе отворен, а те бяха сами в стаята. Той скочи и затвори прозореца. В стаята цареше тишина. Той впери поглед в нея, а тя стоеше замислена гледайки навън. Отдавна не се бяха виждали.
Той продължи да я гледа, а тя въздъхна. Той опули очи.
- Гави - загрижено промълви тя, като го погледна в очите.
- Какво има, любима? - запита той.
А лунната светлина нахлуваше в стаята.
- Не искам, Гави, не... - с тих глас шепнеше тя.
- Какво, Жули? - сериозно запита той.
Тя обърна глава на другата страна, а погледът ù бе като на мъртвец.
-Остави - каза тя и няколко сълзи се стекоха по лицето ù.
- Жули?
- Слушай - започна тя, - аз... аз... вече... - прошепна тя и замълча.
- Какво има?! - уплашено запита той.
- Гави, аз... аз искам да се раздел... - не можа да се доизкаже.
- Жули! - извика той. - Какво говориш?
Тя допря ръка до косите му.
- Виж - няма да стане, няма да успея, не ще остана дълго... животът, този живот...
Гласът ù трептеше като на телевизор без антена.
- Жули! - каза той. - Обичам те!
- Да, но... свършено е! Лекарите констатираха.
- Виж какво иска животът - каза тя, - аз те обичах, обичам и сега, радвах ти се, но сега искам да заглуша в себе си това чувство, не искам да убивам една невинна душа, не...
Тя дълбоко се закашля и отново сълзи се стекоха по лицето ù.
- Да, не искам - и прикри лицето си с две ръце.
Седнала до него, тя мълчеше.
Тя отново се закашля, последва въздишка, стана и се отправи към вратата.
- Къде отиваш?
- Трябва да вървя, стига - рече тя.
- Обичаш ли ме, Жули?
- Не използвай тези думи вече, стига, остави ме.
- Не мога - отвърна той.
Последваха няколко секунди мълчание.
- От днес нататък търси си друга, с която да свържеш своя живот, за мен не мисли, аз напускам страната. - Тя се закашля дълбоко.
Той стана и тръгна към нея, прегърна я и целуна.
Тя го отблъсна, отвори вратата, каза "Прощавай!" и си тръгна.
Чуваха се стъпките. Чуваше се как се отдалечава завинаги.
Луната не спираше да грее, а светлината ù да прониква в стаята с бяла злоба.
© Горан Гретски Всички права запазени