РАЗГОВОР МЕЖДУ ДВА ХЪЛМА

   Една от онези утрини е, когато още в зори разбираш, че денят ще бъде един от горещниците. Гьоврен – малко селце в Родопите и ние с раниците – хората на града.

  Тихо е. Редуват се усмихнати бели двуетажни домове и тъжни, запустели къщи с дървени кепенци, смълчани в прорасналата трева. Единственият знак за някогашен живот в тях са лозите над заключените с катинар порти. Накацалите по жицата черни лястовички се радват на първите слънчеви лъчи и са унесени в разговорите помежду си. От време на време някое петле ги прекъсва, сякаш отмерва на равни интервали утрото. Макар че слънцето все още наднича зад стръмнините на изток, местните хора са улисани в работата си. Едни изпращат животните на паша, други приготвят дърва за иначе все още далечната зима, трети прекопават картофите и връзват боба, а някои по-ранобудни вече са на ливадата над селото.

   Докато вървим по стръмните каменисти улички и неволно надничаме в дворовете на къщите, си мисля как планината е възпитала хората тук. Всички си помагат… Няма мъжка и женска работа… Редом с мъжа жената цепи дърва, събира сено и почиства обора. Хора със загрубели от работа ръце и усмихнати лица. Поглеждат ни с любопитство и сърдечно ни поздравяват.

   Странно нещо са тези родопски селца! Такава смесица от минало и настояще! Наред с натовареното с дисаги магаре, водено от облечена посред лято във вълнени дрехи старица, три момченца играят с камъчета, пред сграда с надпис – „Library” и „Фитнес“.
   Спира ни усмивката на една жена, облечена в пъстра рокля. В едрите си ръце държи купа с прясно набрани алени малини. Решаваме да я попитаме за пътя към върха. Тя услужливо започва да ни обяснява с мек родопски акцент, аз се любувам на речта ѝ – напевна и забързана. Благодарим и продължаваме напред и нагоре с пълни шепи малинов еликсир – дар от природата и от сърце.
   Докато изкачваме задъхани криволичеща козя пътечка на отсрещния хълм, осъзнаваме, че някой вика. Гласът идва отдалече, но е отчетлив. Спираме, ослушваме се и се оглеждаме. В далечината виждаме, че човек, обърнат към нас, маха с ръце. Озадачени разбираме, че онази същата жена, през цялото време ни е наблюдавала, оставила работата си и тръгнала подире ни, за да ни спре.

   И започва един разговор между двата хълма – аз от единия, а тя от другия. Разговор в тишината… Разговор, който вероятно чува цяло село… Разговор по въздуха – без бинокъл и без телефон… Думи, носени от вятъра и ехото на планината… Разговор, който ни подава вярната посока… Разговор като в миналото… и по човешки… Разговор, който ме разсмива, а после ми стопля душата!