Разговор на чаша кафе

Разговор на чаша кафе

Колата се носеше плавно по завоите нагоре в планината. Снегът валеше и затрудняваше движението, но пътят бе невероятно красив. Дърветата - покрити с воал като в зимна приказка. Върхът – близо и това, което можеха да видят оттам, си заслужаваше. От касетофона долиташе някакво старо парче, а те пътуваха мълчаливо: той - съсредоточен в пътя, тя пък си мислеше за това, което става с живота им.

Бяха се срещнали преди месец - случайно, а вече пътуват заедно. Така ги бе завъртял животът, че се чудеха истина ли е това...

А всичко започна така: той седеше в едно кафене пред чаша чай и пушеше в очакване да отворят банката. На съседната маса две жени пиеха кафе и си приказваха, когато чу едната от тях да казва „А, ето те и теб!”

Хареса му името, а после я видя. Влезе с усмивка и седна при двете жени. Докато си събличаше палтото, не спираше да обяснява в какво задръстване попаднала и изведнъж погледът й се спря върху очите му. За миг искра премина помежду им. След това тя продължи да рови в чантата, като не спираше да бърбори.

Той си погледна часовника, плати, излезе, като на тръгване й се усмихна.

Беше минал повече от час, когато, отивайки към колата, я видя отново. Тя си слагаше ръкавиците, забързана към близкото кръстовище...

Потърси я след ден или два... и я намери. Бе млада, жизнена, енергична. От години живееше сам и мечтаеше да усети пак онзи плам, който да го държи жив и буден. Странно, още щом я видя, топлина мина през него.

Бяха три приятелки, които се срещаха всеки месец на чаша кафе и бъбреха до безкрай. Онази сутрин беше такава.

Докато пресичаше улицата, тя видя една кола, от която я пронизваха едни сини очи.

И тогава влечението един към друг ги връхлетя... неочаквано, стихийно. Даде им усмивки, с които да дарят всички, както им даде и блясък, и копнеж за живот.

Сега пътуваха към планински курорт, където щяха да прекарат няколко дни заедно.

Колата направи и последния завой и ето ги на върха. Жената слезе и пристъпи първа по прясно навалялата снежна пелена. Снегът скърцаше под краката им. Слънцето опитваше да изгрее, да пробие облаците, да им се усмихне.

Долината пред очите им беше залята от бистро синьо езеро, на което не се виждаше краят, замръзнало в някои части и в него се оглеждаха острите скали на планината. В подножието на склона бяха накацали многобройни къщички, готови да приютят пътника. Виждаха зъбери, покрити със сняг, горди, надвиснали над водната шир. Който ги зърнеше, изпадаше в плен на планината и това бе магията, която кара човек да се връща отново и отново сред дивата природа.

Жената извади фотоапарат и не се умори да снима. Очите й сияеха, беше щастлива.

Заради този поглед и тази усмивка той предприе това пътуване. Това очакваше да види, когато й предложи да идат там, където могат да споделят няколко незабравими дни.

Гледайки към долината, той си представи разходките, смехът й, вечерите пред камината с чаша вино и дългите страстни нощи...

Нашите най-съкровени мечти остават скрити сякаш в най-отдалечени кътчета на душата, спотайват се там години наред, докато дойде денят...

Двамата – мъжът и жената, се погледнаха, усмихнаха се щастливи. Като че всичко, което мислеше всеки от тях, беше казал на глас. Хванаха се за ръце и се качиха в колата, за да не изпуснат мига.

Бе дошло тяхното време.

http://vbox7.com/play:0fbe09d6 



:) Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.