29.10.2008 г., 8:42 ч.
Разходка в черно бели фотографии и музиката на огледала
2 мин за четене
Ветрилото от запечатани на лента мигове ме гледа през лица на мен...
От образа на огледало анфасът е различен - тъмно-бял в сърдитото покрай очите, а профилът го е загледала по-бледо лампа...
Чадър на черно-бяла рокля с очертанията на листа, застанал върху стъпки на крака, си контрастира с черно от утъпканата пръст в една алея и светналите цветове на есенни листа по нея...
Дланта извръща погледа и го задържа да разглежда хукналата привечер от влака...
И всяка поза си отваря образа, но трябва да се разположиш с него правилно върху познанията за фотографска лента...
Едва забележимо, с жеста на жена, под ъгъл се е спрял на фокус погледа към бръчка... Върха на пръстите опипва колко е дълбочината й до днес... от вчера...
Луната се загатва на петна по кожата, докато дрехите опитват да погалят гръд и да й вземат допира, докато изпълзят на пода...
Като не можеш да достигнеш с поглед косата си отзад, ръката ти посяга да се вслуша в разговора между твоето и друго огледало...
Облеченото в размисли лице е незавършено... до мисълта за твоята ръка...
Когато чакам миг, за част от него се отдавам на насладата, когато сянката от спомен вади негатива...
Ако си позволиш да гледаш през прозореца по капки дъжд, ще се разминете и с огледалото...
Един отминал век стои с лика ми върху скрина, облякъл тип Коко Шанел сако, без грим и стойката на закачалката за фон, със отразеното отсъствие на шапка...
Ръка на майстор е затворила нахлула светлина през рамка на прозорец и изблика от чувствата на свещ в изгарящ пламък за синхрон с кристалната решетка паяжина, която очертава ъгъла между тавана и стената, отдала гвоздей с мястото за огледалото...
Очите не познават рамката на ръкавиците, освен когато позволяват на ръцете да покажат с дланите квадрат...
Замислената ми ръка поднася свое обяснение на мисълта за теб към облегалката на стола...
Ако си изчислил какъв да бъде ъгъла между посоката, насочила прожектора и осветената повърхност на една прегръдка в гръб, ще видиш белите криле на светлината...
Колажът от усмивки, мое щастие, заема формата от аромат на роза, ако художникът й някога е бил Дали...
От стеклата се мокра ласка на дъжда, косите ми са тъмни и по-графитени от отражението на моя профил в локвата...
Решетката на някаква ограда е уловила в плен на миг от свое виждане, оттатък двора, почиващо врабче...
Дали това е пътя, питат миглите очите ми, затворили отсам прозореца това си питане...
Стената е посивяла от докосване на погледите, търсили отвор в безлунна нощ...
Изправени редици дъсчен под пресичат изреченията в книга, изпаднала от някоя ръка, открила вече сън...
Намерила съм очилата си... но пак отсреща ме поглежда бялото начало на стена, ограничена от изсечената тъмна строгост на врата, която осъзнава, че е спряла свобода...
Ние сме вън от себе си, когато се оглеждаме за нас и можем да изглеждаме за всеки всякак... различни погледи, различни ъгли, различни очертания в игра на светлосенки...
От образа на огледало анфасът е различен - тъмно-бял в сърдитото покрай очите, а профилът го е загледала по-бледо лампа...
Чадър на черно-бяла рокля с очертанията на листа, застанал върху стъпки на крака, си контрастира с черно от утъпканата пръст в една алея и светналите цветове на есенни листа по нея...
Дланта извръща погледа и го задържа да разглежда хукналата привечер от влака...
И всяка поза си отваря образа, но трябва да се разположиш с него правилно върху познанията за фотографска лента...
Едва забележимо, с жеста на жена, под ъгъл се е спрял на фокус погледа към бръчка... Върха на пръстите опипва колко е дълбочината й до днес... от вчера...
Луната се загатва на петна по кожата, докато дрехите опитват да погалят гръд и да й вземат допира, докато изпълзят на пода...
Като не можеш да достигнеш с поглед косата си отзад, ръката ти посяга да се вслуша в разговора между твоето и друго огледало...
Облеченото в размисли лице е незавършено... до мисълта за твоята ръка...
Когато чакам миг, за част от него се отдавам на насладата, когато сянката от спомен вади негатива...
Ако си позволиш да гледаш през прозореца по капки дъжд, ще се разминете и с огледалото...
Един отминал век стои с лика ми върху скрина, облякъл тип Коко Шанел сако, без грим и стойката на закачалката за фон, със отразеното отсъствие на шапка...
Ръка на майстор е затворила нахлула светлина през рамка на прозорец и изблика от чувствата на свещ в изгарящ пламък за синхрон с кристалната решетка паяжина, която очертава ъгъла между тавана и стената, отдала гвоздей с мястото за огледалото...
Очите не познават рамката на ръкавиците, освен когато позволяват на ръцете да покажат с дланите квадрат...
Замислената ми ръка поднася свое обяснение на мисълта за теб към облегалката на стола...
Ако си изчислил какъв да бъде ъгъла между посоката, насочила прожектора и осветената повърхност на една прегръдка в гръб, ще видиш белите криле на светлината...
Колажът от усмивки, мое щастие, заема формата от аромат на роза, ако художникът й някога е бил Дали...
От стеклата се мокра ласка на дъжда, косите ми са тъмни и по-графитени от отражението на моя профил в локвата...
Решетката на някаква ограда е уловила в плен на миг от свое виждане, оттатък двора, почиващо врабче...
Дали това е пътя, питат миглите очите ми, затворили отсам прозореца това си питане...
Стената е посивяла от докосване на погледите, търсили отвор в безлунна нощ...
Изправени редици дъсчен под пресичат изреченията в книга, изпаднала от някоя ръка, открила вече сън...
Намерила съм очилата си... но пак отсреща ме поглежда бялото начало на стена, ограничена от изсечената тъмна строгост на врата, която осъзнава, че е спряла свобода...
Ние сме вън от себе си, когато се оглеждаме за нас и можем да изглеждаме за всеки всякак... различни погледи, различни ъгли, различни очертания в игра на светлосенки...
© Калина Костова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
