24.09.2015 г., 17:53 ч.

Разходки 

  Проза » Разкази
437 0 0
4 мин за четене

РАЗХОДКИ

 

Няма смисъл да будим децата. Те спят отскоро, защото се прибраха сутринта: купоняснат яко, толкова яко, че заради тях може да въведат купонна система. Събота е, време за спане, за щастие, за мързел или за поезия. Ден, в който някого убиват, умира нещо, за да се роди друго. Но това едва ли е характерно само за събота. По-вероятно е да се отнася за Вселената, поне за тази, която все още не познаваме.

Ден като другите, Вселената може да си отдъхне малко – за умиране бе рано, за раждане късно. Но не беше съвсем така: изроди се, възникна непорочно предложение да излезем на разходка, за да не събудим децата с шума на дишането си.

Това не се случва често след Големия взрив на сватбата ни. Жена ми твърдеше допреди няколко години, че разхождането е занимание на старците. Напоследък се променя в посока, която някои наричат положителна – всъщност това е сладкият полъх на узрялата плът, мигът, в който една буйна и рязка, безразсъдна жена добива онзи мек загар на съвършенството, наречен зрелост. Обичам жена си, което тя, естествено, никога няма да узнае, преди да умра; ще потърся начин да й го кажа след това. Ще е по-убедително някак.

Ама че хубава сутрин!

- Виж, катеричка! – възкликва тя.

Виждам катеричката. Катерици – бол.

- Тя е вид плъх – съобщавам убедително, без да съм сигурен.

Жена ми ме поглежда. Мисли си нещо.

- Аз съм тук, за да я храня – рече една старица, приклекнала до старо, черно, спаружено дърво. Държеше вързоп, мазен и вехт, в който вероятно съхраняваше храна за катерици. – Те са много.

„И повече ще стават, ако ги храните без причина”, помислям си и отминавам, нали все пак идеята беше да се разхождаме, а не да зяпаме плъхове. Или баби, които съществуват, за да хранят катерици.

Свежо е. Минаваме през малък мост, отдолу реката е бавна, но свежа и гъвкава, увива се около тръни, стари клони, дънери и храсти, милва ги студено, да ги разхлади, целува ги за сбогом и затичва по-надолу, за да срещне нещо или някой. Лято е още, няколко листа падат върху нея, да прикрият голотата й.

Поглеждам момичето до мен. Жена ми е вече, жена ми е още. През нея виждам...

Стоим до реката, беше друга река, но пак бе в гора, гъста и ленива, беше лято, друго лято, ние се целувахме, деца бяхме. Скрити зад клоните, гостите ни чакаха, бяхме ги поканили, за да отпразнуваме нещо си, а ние се прегръщахме... Не се наситихме, легнахме край нея, тя зашумя, придойде, заля чемшира до нас, той се приведе, напръска ни да станем, побързахме за празненството – закъснели, бяхме подранили за любов.

Погледът ми, отпрашил години назад, се върна върху лицето, тя усети нещо, хванах я през кръста и я целунах по челото. После другаде. Тя е хубава, тя е нежна и вече виждам през нея, чрез нея, телескоп са чувствата понякога.

Удобството е, че когато съм с жена ми, не ми трябват очила, дългото съжителство има и медицински аспект.

Да се пошегувам исках, тъкмо да го кажа, но през нея видях онази пейка. Пейка в парка, била е бяла, сега е бозава, олющена, здрава е още, върху нея седи възрастен човек, отпуснат и клюмнал, син и черен, бастунът държи ръката му свита. Черен бус на жандармерията стои отсреща, двама мъже с каски и черни униформи се суетят. „Защо пък жандармерия?”, попитах се. Глупав въпрос, добре че го зададох на глупав човек. „Защото” – това трябва да е отговорът.

- Нека се махнем – каза жена ми. - Той е мъртъв.

Отдалечихме се.

- Била е лека смърт – казвам, без да знам защо.

- Не говори за това. Не бива.

Зачудих се защо не бива. Това ни чака. Неизбежно е като да се влюбиш: един обича леко, друг се влюбва тежко, а трети не обичат никога, не са родени за любов, те няма да умрат, не са живели. Но млъкнах. Разходката приключи.

До вчера. Пак сме сами. Вечеряме рано, децата ги няма, навън е есен, но още е топло. Листата на двора играят на жмичка, мръква се бавно и рано. Не казахме нищо. Облякохме се и тръгнахме.

Пак край реката вървим, тя вече облечена, не е мома, не е гола, задомила се е, бърза, с червена забрадка на жълти цветя плиска, залива брега, подскача над клони, тича надолу, при мъжа си.

Ето я и пейката. Същата пейка. Олющена, бозава е, край нея няма жандармерия, виждам ясно всичко през жена ми. Момчето беше седнало, върху него, на крака му, като кабел се увиваше момиче – слабо, нежно и красиво, по кабела течеше нещо, те бавно се сливаха, лиани. Не спираха да се целуват, милваха се, нямаше да спрат. Тъмното не беше бус на жандармерия, бе завивка, бе юрган, по кабела потече огън, да ги стопли.

Подухна леко. Захладня. Една баба пред нас, събрала шишарки, влачеше мазна и вехта торба.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??