4.07.2009 г., 0:20 ч.

Разказ с неочакван край 

  Проза » Разкази
2044 0 2
9 мин за четене

 

 

                                                                                        (на Цефулес)

 

Вече привършвах един  нов разказ  от поредицата  на литературните ми изяви  и се канех да го пусна в някой от сайтовете, когато  възникна особен проблем. Не можех да измисля подходящ финал на това, иначе  не съвсем лошо, изпълнение. Прехвърлих почти стотина варианта, както се изрази един мой приятел от пишещите и все нещо не се  уцелваше. Иначе сюжетът беше от популярните – тези, дето особено се харесват на скучаещите дами  и тийнейджъри с емоционални проблеми вследствие пубертета. Класическа любовна история с привкус на изневяра – трябва малко да се подлюти  манджата, за да не е съвсем блудкава. Междувременно, сега особено се котират  неочакваните и драматични финали; може и да няма връзка с сюжета, но това е без значение. По-ефикасно е и някак с гръм и трясък  въздейства върху апатията и скептицизма на  редовия читател.

Значи – както е прието: Той и тя.

Вариант  едно:  Сред природата. Цветя.  Залез в червено. Аленеещи облачета в залеза. Птичи хор. Пеещи цикади.

Целувки. Секс. И сега развръзката:  Връхлита разярен ревнивият съпруг. Прозвучават изстрели. Кървища. Труп или трупове…

Чакай малко – това не върви. Много  банална история и няма нищо общо със съвременните тенденции. Все едно го е писал някой  Александър Сергеевич, само че пиян  кьор кютук. Отказвам се.

Вариант две: Сред природата и т.н. Идва разяреният съпруг на кон; конят  цвили  войнствено,  рие с копита и развява буйна грива. Ревнивецът издекламирва сърцераздирателна тирада от типа на:

“О, съпернико проклети, ти разби моето сърце! Приготви се да умреш!”

 Хвърля ръкавицата, вади сабята…

Момент, момент! Някак си не върви подобно  продължение. Това да не са рицарските турнири от средновековието, мускетарите, придворните пажове, фаворитките… Пълна дивотия. Сега просто ще ти сложат един фишек под автомобила  и случаят е приключен. Няма човек, няма проблем, както е отбелязал другарят Висарионович.

Вариант трети: Сред природата. Майната му, стига с тая природа! Нещо друго. Какво, какво?  Сещам се – нейния апартамент. Съпругът е в командировка или за риба, децата са при свекървата, значи теренът е свободен. Ура!

Да, ама не – както се изразява един наш известен журналист. Посред нощ  внезапно  се завръща  разяреният съпруг. Катастрофа. Ами сега?

Следват няколко подварианта:

 А. Конфликтът е придружен  с юмручни схватки, салтоморталета, ъперкъти, кръв и  преследване. Не, не – и това не става. Това да не е Холивуд; стига с тези кървища.

Б. Няма конфликт.  Бягам и скачам през терасата, после  през следващата тераса като изкусен акробат  и изчезвам  в тъмнината. Попадам в спалнята на принцесата. Тя ме е чакала,  примираща от любов  и ме скрива в леглото си.  Ц. Ц. Ц.

Ама че щуротия. Чак пък и принцеси…

В.  Пак няма конфликт. Съпругът е толерантен. Извинява се за безпокойството  и отива в другата стая.

Това пък откъде дойде? Да не се намираме в някой замък  край  Бъкингамския дворец…

Г. Съпругът е любезен. Извинява се и  моли  вежливо, ако е възможно, да му отстъпя мястото си.  Чак толкова вежливо – хич не е за вярване.

Д. Съпругът е особено  доволен.  Извинява се и моли да му направим място при нас  на спалнята… Я виж ти! То само това остава.

Мисля, мисля, все интересни възможности,  но прекалено прогресивни  за нашите разбирания.

Значи – вариант четири: В моя апартамент. Жената е на гости  на сестра си, заедно с децата. Теренът е чист. Влизаме  и започваме.

Малка грешка. Комшийката, която има навик често да наблюдава  през шпионката,  е засякла нарушението и  телефонира на жена ми. Следват изненади и среднощни драми. Писъци . Ревове. Летящи чинии. Нещо средно между холивудски екшън и латиноамериканска сапунка.

Щеше да бъде интересно, ако не беше толкова  изтъркано. Не, не върви.

Ами тогава ?

Вариант пети:  Отново сред природата. Излет  с автомобил над Марково. Романтика. Любов.  Но идват лошите.  Завръзка. Тоест – връзват ме за едно дърво, а нея изнасилват, после изчезват. Тя умира от  мъка.

Я стига, бе!  Това пък откъде ми дойде на акъла! Пълна идиотщина.

Ще умре, ама другия път.

Вариант шести: Лошите не идват. Идва буря – дъжд и мълнии. Пада гръмотевица и я убива, баш по време на оргазъм, без да закачи мен. /ами заобиколило ме е някак си/.

Какво нещастие, каква скръб! Плача  над мъртвата , която  особено  се е разхубавила след смъртта  и надолу по склона  текат порои от кърви и сълзи…

Майната му! Толкова много  дивотии накуп  не могат да бъдат сътворени дори в някой  поетичен сайт. Стига!

Вариант седем: Няма лоши, няма буря. Идва полицията.

 “Граждани, молим  вашите документи!”

 Отново грешка. Къде по това време полиция сред гората. Те са по баровете и се занимават с изнудване на проститутки. Най-много  да се присламчи горският и да поиска  я огънче, я нещо друго… То си е обикновена досада.

Идва горският и къса квитанция.

 “Глобявам ви , че  по време на секс сте изпомачкали  билките  в тази охраняема зона и сте нанесли вреда  на околната среда”.

Още по-тъпо. Отказвам се и от това.

Идват вълци, идват мечки; нападат ни, боря се с тях, побеждавам  ги, прогонвам ги. Бре, бре,  какъв герой! Е, това е хептен тъпо.

Изпробвам  още веднъж варианта бой  между съпруг и любовник. Ами не става. Вече го изпробвах.

Бой и скубане на коси между съпернички. Това пък си е чиста селяния; ще помислят, че са се сбили заради някой напет селски  ерген, който намигнал и на двете.

Бой между съпруг и съпруга, между любовник и любовница - вече не е актуално и на никого  не би направило впечатление. Бой по улиците, бой в хотелската стая, бой по стълбищата и апартаментите… Стига – достатъчно !

Трупове ли ?  Хич даже не си го помисляй! Ще дойдат да ме разпитват от полицията:

 “Я кажи сега къде видя труповете? Колко  бяха труповете? Мъртви  ли бяха труповете? Ами те не шаваха ли? И т.н.”

И ме призовават в съда за свидетел.                                         

 “Господин Радев, обяснете  на съдебните  заседатели  какви трупове сте видели!” – нарежда съдията.

 “ Но за  какви трупове говорите; няма нищо такова. Тук става въпрос за литературен сюжет”– шикалкавя  аз съвсем  шашнат.                           

 “Няма трупове ли? Но вие сте видели трупове. Като две и две. А сега се отказвате от показанията си… Значи, давам ви една година затвор  за  неверни показания  и опит да се заблуди съда. Точка “.

 Не, не и не! Стой на страна от подобни работи. Освен това ще цъфнат някой ден юридически съветници:

“ Подведен сте под отговорност   за присвояване на интелектуална собственост. Това е плагиатство – ще кажат – патент за ползване на трупове в литературата има само Цефулес”. Иди, че се оправяй.

В литературните сайтове  непрекъснато се търкалят трупове, леят се пороища от кърви, сперма и сълзи. Смърди на леш  и пърчовина – истински морги…

Откачих съвсем.  Често виждам как  във въображението  ми прескачат  някакви невъобразими вампирски истории: Докато я разсъбличам - настървен и превъзбуден, започват да ù никнат крила, превръща се в птица и отлита някъде към облаците.

Докато я разсъбличам,  ù поникват нови зъби като на акула, отваря огромната  си челюст, за да ме захапе и едва успявам да избягам  по долни гащи.

Докато я разсъбличам, коремът ù се надува  като балон; пуква се и отвътре  изпълзяват  червейчета, като от многогодишна мърша  и плъзват наоколо, а тя самата се превръща в скелет и ми се хили подканящо.

Докато я разсъбличам, виждам как  бързо се окосмява; накрая се превръща в маймуна, изплезва се  и скача на близкия  клон .

Докато я разсъбличам… Е стига  с това разсъбличане! Отщяха ми се вече както  литературните  експерименти, така и всякакви любовни  напъни. Ако продължава така,  като нищо мога да стигна до импотентност.

Май няма да мога да довърша това проклето  нещо. Трябва да се обадя на  Здравко  Попов. Той имаше подобни  проблеми със започването –  тоест  не можеше да налучка  заглавието –  а аз – със завършването. Не ще и не ще.

Излязох да пия една бира в барчето отсреща  и нещо ми просветна. Ето го решението на въпроса.  Ще пробвам в реална обстановка  и каквото се получи. Срещу мен  на масата е една  млада  дама, която  много често виждам надвечер по улиците  да брои  звездите или да пие кафе в барчето, четейки любовна поезия.  Прекрасна  и малко луда. Знаех, че е поетеса  и публикува чат-пат  по нещо из сайтовете под впечатляващия ник  Касиопея Алфа. Заговорих я и като със сродна душа, споделих проблема си. Тя откликна с ентусиазъм.

”Вие сте прав. Този вариант е най-подходящ. Трябва да се преиграе нов кадър в реална обстановка, за да бъде всичко точно.”

Ами така и направихме. Оказа се много  заинтригувана и прие  присърце предложението  за партньорство. Отначало кадрите се разиграваха сред природата, както  бях замислил, а впоследствие в домашна и в хотелска обстановка.

Засилвахме темпото  все повече и повече, преигравахме все нови и нови варианти , но въпреки това не намирах  подходящ финал за моята литературна работа. Финалите бяха все едни и същи – до болка еднообразни – и това на нея и харесваше, защото стиховете, които  пускаше в сайта, ставаха все по-кървавочервени и завихрени:

                                          “… Ридаейки, те търся всяка нощ

                                            сред мрака на вселени и безумства…”

Разбира се, посветено на мен. Сега вече я втасахме. От тука няма отърваване.                                                  

Но аз започнах да се заморявам, а освен това жената  напоследък  взе да ме гледа кръвнишки и да  ме буди посред нощ по най-различни поводи.                      

Не. И този път май ударих на камък.  Нямаше го блестящият  Мефистофелски финал  с хор от  ангели, демони,  пожари, кърви, рицари и сатани.

Нищо нямаше, а ръкописът стоеше в бюрото  недовършен.

Една вечер, съвсем  байгънясал от поредната творческа демонстрация, се отбих в кръчмата да пия една бира  преди да си легна и забелязах на отсрещната маса много весела мъжка  компания. Те пиеха бира, ядяха кебапчета и играеха белот.

Между тях, в центъра  на компанията седеше едър, червендалест мъж, със засукани мустаци и по потник. Сетих се къде съм го виждал.  Беше съпругът на   моята  литературна приятелка.

-          А бе, Даньо, – обажда се един проскубан тип от другата маса – ти всяка вечер разпиваш до късно тук в кръчмата. Не те ли джелати  онази твоята поетеса?

-          Няма страшно – отговаря  ухилен юначагата – тя сега  се е подветрила по някакъв загубеняк от пишещите братя и е в любовен  период. Подарява  ù разни дрънкулки, парцалки; ходят насам–натам, рецитират стихове, говорят си за безсмъртието на душата. Мен хич даже не ме забелязва. Трябва да го почерпя тоя човек.

Направо се втрещих. Загубенякът бях аз.

 

Р

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Ради Стефанов Р Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Стар е да; напоследък малко съм оглупял, а посвещението съм го пропуснал в бързината. А Здравко си е същия, но не знам коя е била жената
  • А къде е посвещението на cefules? Стар, но готин разказ, поздрав за което!
    А бе, Ради, все се каня да те питам - вярна ли е историята за Здравко Попов, че веднъж като си седял в кръчмата, видял по улицата да минава жена му, която се връщала от пазар и от мрежата й /ех, онези стари плетени соц. мрежи!/ стърчали лук, марули, репички, но и една дървена дъска за рязане. Та вярно ли е, че виждайки дъската, Здравко се провикнал през улицата "А бе, жена, в къщи нищо за пиене няма, а ти купуваш мебели!" И това същият Здравко Попов ли е - авторът на "Акорди..."-те, "Кон..."-я и останалите бисери?
Предложения
: ??:??