19.07.2020 г., 21:29 ч.

Разказът 

  Проза » Разкази
935 2 1
12 мин за четене

РАЗКАЗЪТ

 

Наближаваше пет следобед, а Марин Димитров въздишаше драматично сред застоялия мирис на цигари и бира в сумрака на празния си тавански апартамент. Мизерията и тясното пространство го потискаха, но тази дупка бе единственото, което можеше да си позволи с парите, които изкарваше, работейки в литературна агенция на дълъг и отчайващо скучен 6-часов работен ден. Марин мразеше живота си, но повече от всичко сега мразеше Ралица Иванова „Рали” – кучката, която разби сърцето му и обрече живота му на творческо мълчание и пустота. Не бе писал нищо от седмици насам. Не и откакто публикува онзи изобличаващ разказ, в който подробно описа цялата история на неговата печална, чудовищно психопатска и трагично невъзможна любов.

Марин въздъхна отново и посегна към зелената си, пласмасова чаша, украсена с розови, лъстиво изплезени дракончета, за да си изпие хапчетата. Не стигаше останалото, ами имаше и проблеми да поддържа връзка с реалността.
          Детството също не бе лесно. Сестра му го биеше редовно с точилката на майка им и го гримираше, ако откажеше да изтича до аптеката и да й купи дамски превръзки. Вероятно още тогава доби тази своя воля да се самоунижава пред жените. Рали Иванова – ангелът на злото, нимфата на разрушението, булонката-убийца.

И интересно как за Бога разби сърцето му тази уроспия! Без всякаква съприкосновеност. Двамата никога не бяха били заедно. Тя умело се бе научила да избягва вниманието му в офиса, където двамата работеха. Тогава обаче на Марин му хрумна идея. Брилянтна и пагубна идея. Той измисли историята на тяхната любов и я публикува като разказ. Именно разривът между тази брилянтна фантазия и действителността доведе до нервния му срив. Сега си мечтаеше на вратата му да почука Смъртта, увита в някой от нейните черни шалвари, и с един замах на косата си, да му откъсне шибаната глава... Така мислите за Рали щяха да спрат.

 

ХЛОП! ХЛОП! ХЛОП!

 

Марин се сепна от полудрямката си и хвърли втрещен поглед към вратата. Стига бе! Точно, когато си мислеше, че започва да постига истинска откровеност в писането си.

С несигурната и предпазлива стъпка на катерица-самоубиец, той запристъпва бавно към вратата на своята хралупа. Точно когато посегна към ръждясалата дръжка, истеричен ужас прониза гърдите му. Не бе платил наема този месец! 90-килограмовата му хазяйка Хилда Дидленбаум идваше да вземе „своя дан от насъщния или дреболиите му”. Изпадна в паника.

Затърси с поглед прозореца на помещението като единствен изход, когато от другата страна на вратата чу познат глас:

- Отваряй, помияр такъв.

Дъхът му спря. Превъртя ключа с трепереща ръка и открехна леко вратата, когато от другата страна тя изяде як ритник. В рамката й сега стоеше неговата Муза и Немезида.

- Рали?

- Руанда... За тебе съм вече РУАНДА, тъпако!

Той премига, със съзнание замъглено от антипсихотиците.

- Какво? – попита той объркан.

- Нали така си ме прекръстил в твоя психопатски епос! Руанда... като някаква шибана норвежка проститутка!

- Ами... да. Разбира се. Смених името, за да не бъде препратката директна. Така се прави, когато човек пише нещо базирано в реалността.

- МЛЪКВАЙ! Затваряй си устата, мекотело такова! Всички се сетиха за твоята препратка! Знам много добре защо си го написал, знам. За да се подиграеш с мен...

- Рали, моля те – това са глупости. Седни да поговорим. Знаеш до какви грешни заключения стигаш всеки път, когато се опиташ да си ме обясняваш.

- Не желая да си те обяснявам изобщо, искам просто да изчезнеш веднъж и завинаги от живота ми, но изглежда и това е много!

- Рали... аз просто изливах гнева си по един напълно здравословен, конструктивен начин. Би ли предпочела да изляза на улицата и да убия някой циганин с четка за зъби?? Разбира се, че не. За какво е всичката врява?

- За какво ли? Ето за какво.

Рали прекоси стаята реактивно и сграбчи ръкописа най-отгоре на бюрото. Разгърна и зачете:

„Проблемът в отношенията им се коренеше не в недостатъците на неговия характер, както си мислеше тя... А в това, че тя никога не го беше обичала! Затова в тази последна нощ, след която двамата едва ли щяха да се видят отново, тя се напи здраво, той надяна гумена маска на Кумчо Вълчо и яхна Червената шапчица.” ЪХ!

Още когато те срещнах за първи път знаех, че си луд, но вярвах, че малко човешка доброта и топло отношение могат да ти помогнат. Не! Ти си един безнадежден случай, един кукондел, който се гнята с хапчета, пише дивотии и живее на последния етаж в един гълъбарник. Що за апартамент е това???

Рали изрита кошчето за боклук, натъпкано с хартия. Марин примига невротично – комбинацията от лекарствата и образа на неговата възлюбена, изпаднала в немилост.

- Господи, ще се успокоиш ли най-сетне? Виж какво. Ако това ще те зарадва, в последните месеци се чувствам изключително нещастен. Не мога да спя нощем, храната ми пресяда, ръцете ми треперят... от дни не съм получавал дори ерекция! Имам единствено въображението си.

- И го използваш добре. Измислил си цялата ни връзка – от първата целувка, до завързване с белезници и налагане с тупалки! Откаченяк... И най-лошото е, че не става дума за теб. Пет пари не давам за теб! Става дума за мен! Подкопаваш името ми. Ти си като някакъв шибан зъл вещер, който размахва своята гега и урочасва живота ми.

- Хайде да не насочваме разговора към моята гега. Всички знаят, че тя не е предмет на общуването ни.

Рали внезапно избухна в плач и се сви на две до стената.

"Боже, какво направих!"
Марин изтича до мивката и наля чаша вода, а след това посегна към аптечката.

 –   Ето... изпий едно от тези – каза той и се наведе над нея, давайки ѝ отличната възможност да му лисне чашата в лицето.

– Задръж си мърлявите хапчета, глупако! Аз имам характер... морал... достойнство! Какво знаеш за тях ти с твоите хапчета?

– Че практическата им стойност е силно преувеличена, когато животът ни завърти на своята въртележка. Виж, нямам намерение да стоя тук и да водя с теб ницшеански спорове за всесилието на Свръхчовека. Не вярвам, че човекът е всесилен и освен това...

– Как можа да напишеш този разказ?? Не те ли беше срам?!

– Срам ме беше, разбира се, просто едно вътрешно гласче ми викаше настойчиво „ДРЪЖ!”. Аз му казах „Стой, не!”, но то отново вика „ДРЪЖ!”. Аз отново – „Стой.” и тогава то...

– ЪЪЪХХХХ! И най-нелепото в цялата история е, че ти наистина вярваш, че ме обичаш! Вярваш го много искрено, но аз знам истината. Ти обичаш само писането си. Обичаш идеята за мен като една от твоите шантави литературни фигурки, които можеш да манипулираш свободно! Защото това те привлича в мен, нали? Моята уязвимост!!!

Последва мълчание.

– Виж, не знам какво очакваш да ти кажа. Аз пиша. Това правя. Служа и робувам на своето писане и ако мислиш, че ти си ощетена, миналия месец ме приеха в болница, защото ме беше страх, че един мой герой ще ме убие.

– И как се казваше този твой герой?

– Не си спомням вече. Беше нещо с „Л”, или с „Р”... Роко... Рамон, или Рамона...

– Руанда?

– Това беше! Руанда! Ей, я чакай...

– Когато казах, че за тебе съм Руанда, копеле, го имах предвид... наистина!

Рали бръкна в джоба на якето си и извади от там къс револвер, 38-ми калибър. Марин си глътна езика.

- Отиди до прозореца и го отвори.

- М-м-моля? – запелтечи той.

- ВЕДНАГА! – ревна Руанда и натисна ударника на револвера. Марин се подчини пребледнял. Ама че нелепа ситуация...

- Качи се на рамката на прозореца – нареди нимфата.

- Какво?!

- Изпълнявай, иначе ще те прострелям там, откъдето черпиш твоето нахалство!

С потреперващи устни и изтръпнали крайници Марин се покатери на рамката. Оттам надалече се простираше панорамният изглед на блоковете, колите и улиците. Сивият град притихнал чакаше развръзка на психопатската драма. Руанда заговори:

- Така както виждам нещата, имаш два варианта: или да скочиш сам, или аз да те застрелям и да паднеш като круша. Решавай. Аз през това време ще броя до 10. Едно... две...

Паниката, която обхвана Марин Димитров, можеше да се сравни с пиле, блъскащо се в стените на клетка, докато котка се опитва да провре лапа през решетките. Сърцето му заби бясно като тамбура, ръцете му се схванаха от напрежението и режещия студ и точно когато си мислеше, че не би могъл да реши как да постъпи, на помощ дойде въображението му. Въображението, което толкова пъти го беше спасявало. Ако болният му ум можеше да проектира образа на неговата любима, решила да го застреля и да го хвърли от четвъртия етаж, то със сигурност той можеше и да измагьоса изход от ситуацията. Марин затвори очи, напрегна ума си и... усети как краката му се отделиха от перваза. Той излетя с крилата, които поникнаха от гърба му и се понесе с тях към света на своите фантазии, копнежи и измишльотини.

 

***

Полицията изстърга остатъците от Марин Димитров от паважа долу. Отне им два часа и се наложи да мият тротоара с маркуч, но се справиха прилично.

В занемарения му тавански апартамент намериха тонове хартия, разпиляна навсякъде, цигари, скрити на всякакви странни места, и празни шишета уиски, редом с антипсихотиците.

         Най-интересно беше обаче това, което отриха в тоалетната – един разказ за лудост, обсесия и обречени чувства – смачкан и натъпкан там, където заради здравето на всички трябва да свърши всяка една невъзможна любов.

 

 

 

Мартин Григоров

20.01.2011 г.

 

© Мартин Г. Казимиров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прочетох разказа. На места ми заприлича на разказ от Чандлър. В профила пише, че сте сценарист. Ще е интересно да се видят и сценарии тук.
Предложения
: ??:??