Имаше един гардероб.
Махагонов, стар, миришещ на спомени.
Дръжките му бяха позлатени, усещах скърцането на думи зад вратата му.
Изкушавах се да го открехна, да зърна съдържанието му, да попия аромата на дрехите му в кожата ми; да се завия с вълнено палто, да го помириша и да запомня всяка прашинка, настанила се удобно на ъгълчетата му.
Беше гардероб на сто години.
Беше свидетел на истинска любов, на скандали, на тревоги, на животите на поне четири поколения.
Можех да почувствам историите на хората, притежаващи го само от вида му.

Слязох в мазето, открих го.
Беше покрит с бял скъсан и стар чаршаф.
Усещах присъствието на молци. Гардеробът беше написана книга.
Баща ми от малък ми казваше никога да не слизам при него, да не го поглеждам, да не му говоря. Така и не каза защо. Казваше, че го е страх, че не иска да ме загуби..

***

Прокарах бавно и много нежно пръсти по него. Погалих историите на прадедите ми, почувствах силата им, мощта им, обхвана ме тежест, тревога, но едновременно с това се чувствах част от толкова много животи.
Хванах здраво златните му дръжки и открехнах лекичко вратата му. Страх ме беше да надзърна, но душата ми беше пропита с любопитство и някак си надежда както никога преди.
Обзе ме чувство, хубаво чувство. Не може да се опише нито ароматът, нито как спомен след спомен се впиваха с нокти в съзнанието ми.
Съдържанието му не беше както на всеки един обикновен гардероб.
Това беше музей с артефакти, безценни.
Имаше някакви парцали, някакви старинни дрехи, вещи, книги, вероятно ценни книжа на някой любовник, някакви копчета, сувенири, перо с мастило, ключове, кутии-стотици кутии, милиони истории.

Не помня колко време съм бил в мазето, в гардероба, в този нов свят.
От начало плаках, със сълзи, с глас.
Гледах албуми, четях разкази, стихотворения, опитвах се да запомня имената им, историите им, да проследя родословните им дървета, връзките им, да докосна миналото им, да предам нататък мисиите им, да свърша недовършените им дела.
Ровех се в спомените на велики хора, запознах се с роднините ми, за които не знаех, направих нови приятелства, питах ги за болката, за щастието им. Те ми говореха. Стените и дори металните закачалки ми шепнеха. Усмихваха ми се. Засипваха ме с емоции.
Нямаше огледало.
Не мога да пресъздам почувстваното. Гардеробът беше безкраен. Безкраен разказ, роман, писан с кръв и пот, години наред.

Не помня колко години са минали.
Не помня кой бях преди.
Не различавах вече ден и нощ.
Не помня как се превърнах в това, което съм сега, но ми харесваше да съм там.
Да чувствам стъпките им, да чувам гласовете им, да изживявам любовта им.
Бях щастлив. Наблюдавах не с две очи. Гардеробът е единственото, което чувствах свое. Тук е мястото ми.
Не мислех за храна, за вода, за въздухът, който дишам, не мислех за времето навън, за животът, който живеех преди да открехна това ново измерение.

Коя година сме?
Как се казвам?
Не зная.
Сега съм част от него, част от старото дърво, пропих се в него.
Душата ми витаеше сред всички останали тук, топлеше се с дрехите, провиснали на металните закачалки, чувстваше щастието, хранеше се с историите, които нямаха край. Всяка различна от предишната. Познавах хиляди души, споделях болката им, радостта им.

Сега Гардеробът е моят дом.
Запазих се с времето, вписах моята история.
Тук няма граници, няма време, няма години.
Не знам кой съм, както и тези тук не знаеха преди едно малко момченце, любопитно, да открехне и отвори един портал от чувства.
Тук е спокойно, тук е различно.
Сега виждам какъв е смисълът. Сега чувствам това, което не успявах преди.

"Имаше един гардероб"
- Отвори вратите на своя.