Надежда Семьоновна безмълвно се настани на стола пред бюрото ми и ме изчака да седна срещу нея. Прибрах камата и колана вътре в едно от чекмеджетата на бюрото. Не знаех защо е дошла при мен тази отчаяна майка, но определено в момента предпочитах да съм навсякъде другаде, само не и тук. Тя, впрочем, изглеждаше още по-зле от преди: рошава, с огромни тъмни сенки под очите, с подпухнало от плач лице и нездрав цвят на кожата. И дрехите, които беше облякла, изглеждаха като първото, което е издърпала от гардероба – оранжев развлечен анцуг и кой знае защо – прилепнала блуза с дълъг ръкав, по-подходяща за някой офис. Все едно е тръгнала от някъде много бързо.
Имах вина пред нея. Мразя, когато става така. Въздъхнах и я погледнах в очите. Както и очаквах, посрещна ме безгранична болка и ужас. Нямаше нужда да чета аурата й, всичко, до най-малката подробност, беше изписано на лицето й.
- Защо сте дошли при мен? – попитах аз като се стараех да звуча хем строго, хем не достатъчно арогантно. – Не мога ...