Бледото слънце бавно обагряше хоризонта над притихналите заснежени ели. Утрото се промъкваше безшумно, на пръсти, сякаш се страхуваше да не събуди някого. Само след по-малко от час вече щеше необезпокоявано да се стеле над хребетите и да наблюдава раздвижването на света. Но сега беше още рано. Нощта още придърпваше плаща си свенливо, сякаш не искаше да се оттегли.
Във тази тиха и за мнозина невиждана сутрин, аз се събудих рано. Много по-рано, отколкото ми се искаше и дори по-рано, отколкото трябваше. Направих си кафе и седнах на терасата, да се любувам на изгрева. В такива самотни утрини, едно такова наглед обикновено преживяване, може всъщност да изпълни целия ти ден с положителни емоции. Облегнах се на стола и потънах в небитието. Не исках да мисля, но мислите сами нахлуваха в главата ми. Отпих от кафето и им се оставих. Все пак нямаше какво друго да направя. Понякога се чудя как тези мисли не си почиват, не се изморяват и не спират да дращят по повърхността на мозъка ми всяка секунда. Сякаш чувах часовник на избухваща бомба и нищо не можех да направя, освен да чакам да ù изтече времето и да се случи това, което има да се случва. Всъщност нямах кой знае за какво да се тревожа - животът ми беше сравнително спокоен и осигурен. Имах хубава работа, родители, които ме обичат и няколко верни приятели, на които да мога да се обадя, когато не се чувствам добре в кожата си. И това е. Какво ли толкова му трябва друго на човек? Аз дори спокойно можех да се причисля към щастливите хора, тъй като все пак някои не могат да се похвалят с такова богатство. Нямах дребни грижи, не страдах от лицемерието на хората, не ми пречеха нито кариеристите, нито мързеливците. Живеех си еднакво добре със всички. Само една тревога не спираше да проскърцва с тънки нокти по иначе така невъзмутимото ми съществуване - Вече беше декември! Само след няколко месеца идваше рожденият ми ден и тогава щях да стана на непреклонните тридесет години, от които понякога изпитвах неистов страх. Уж нищо и никакви тридесет, само една година след двадесет и девет, нищо страшно... а всъщност потръпвах всеки път, когато си го помислех. ТРИДЕСЕТ! Толкова много звучи. А сякаш вчера бях на дванадесет и още се събирахме с приятелки да прекараме нощта на гости у някоя и да си говорим забранени неща. Сякаш вчера, а ето ги... тридесет. Вече отдавна нищо не е забранено, а онова, което тогава ни се струваше толкова хубаво и интересно, сега загуби целия си блясък и очарование. Минах през няколко връзки и болезнени раздели, лутах се по пътя на любовта и в крайна сметка така и не се намерих. Не стигнах спокоен пристан, на който душата ми да опре глава и да си почине. Уж имах мъж до себе си, а всъщност се чувствах сама. Чувахме се непрекъснато, виждахме се често, но това не изпълваше дните ми. Толкова ми трябваха още няколко годинки, само няколко, преди да стигна психологическата граница от тридесет години. Все си мисля, че още утре аз мога да срещна човека, с когото ще поискам да остана завинаги, с когото ще съм готова да споделя точно тези мои безценни, самотни мигове, в които говоря със себе си и тогава ще се реша да изтрия всичко, което досега ме е дърпало назад и е рисувало бели и празни петна във душата ми. А дали не са само напразни надежди? Как всъщност това ще се случи примерно утре? Минаха толкова дълги години в безмилостно лутане, преследване на вятърни мелници и разбиване в чужди стени. Дълги двадесет и девет години, в които този мъж не се появи и не разби на пух и прах глупавото ми съществуване. Уж познавах себе си в някои, които срещах по пътя, а после се оказа, че съм видяла само огледален образ от празните им души. Други пък се оказваха твърде костеливи за ловките ми чувства и си оставаха недокоснати от тях. Дали не беше време да се откажа и да се примиря с това, което имам сега? Макар и да не дава никакъв смисъл на дните ми, да не ме кара да се усмихвам, когато си помисля за него, може би все пак това е моята съдба. Може би онази любов, за която съм чела и слушала, няма да бъде никога изживяна от мен или поне не точно в този живот. И някой ден, когато вече нищо и никого не търся, когато се понеса по течението на добре издълбаното старо корито, може би тогава ще дойде при мен тази любов. Нали намираме нещата, едва когато спрем да ги търсим? Но тогава сигурно ще бъде твърде късно. Нито аз, нито моите слънчеви утрини ще можем да бъдем пак същите. Тогава тежестта на хиляди отговорности ще тегне на плещите ми и ще дърпа отново назад моето жадно сърце. И ако тогава тази дългоочаквана любов почука на вратата ми, аз бих открехнала, може би, колкото да ù помахам за сбогом и ще затворя завинаги дома си за нея.
И ето, след дългите размисли, отново е ден. Слънцето грее високо на билото на планината и ме измъква от нерадостните ми мисли, за да ме гмурне пак в руслото на ежедневието. А тихата надежда ще продължи да се промъква на пръсти само още няколко месеца. Още мъничко ще почакам, може би просто влакът закъснява или там другият най-бавен транспорт, който моята любов си е избрала. Ще почакам, пък дано не е объркала гарата този път.
© Даниела Йорданова Всички права запазени