На Маги
Така я наричат обитателите на Трептящата поляна, защото ушите ù са вечно щръкнали нагоре. Разперени са като крилата на врабче готово ей сегичка да хвръкне и трепкат във всички посоки на света. Всъщност, разперени и трепкащи са всичките ù сетива. От ноздрите ù, които все пърхат като пеперуда около нощна лампа, до очите ù – ококорени, сякаш някой току що я е информирал мимоходом, че субектът става субект само в модуса на събитийността.
Разперена е цяла Разпериушичка, разтворена към Поляната, гледа я и я слуша и я поглъща, но това не и стига. Иска да я разбере и да я подреди, за да намери своето мъничко разпериушичесто място в нея, точно нейното си местенце, откъдето ще вижда всички и където всички ще я виждат. Бои се Разпериушичка да не би да премине през поляната без да я разбере и без да бъде разбрана от нея. Затова и все мълчи от страх да не би като каже нещо, то да не се окаже Правилното нещо, което ще накара всички да я разберат Точно Такава, Каквато Е. И затова все се вслушва. Вслушва се в гласовете на Поляната и се опитва да разбере истините на обитателите ù, за да открие сред тях и своята истина.
А истините достигат до нея далечни и изплъзващи се като планинско ехо. “Аз съм животът – казва слънцето – и без топлината ми всички ще загинете”. Дъждът слиза със своята истина, че слънцето може да бъде гибелен огън и суша ако той не носи живот на поляната. Вятърът шепне: “В мен е животът. Ако не разгонвам облаците, дъждът ще потопи Поляната и ще ви издави всичкииии…”. “Животът ли? – пита Нощта – Единствената истина за живота е в непрогледността на моите тъми.” “Истината е в живота, който започва отново с моето настъпване” – казва Утрото. “Животът ли? Животът е полет и няма смисъл извън движението и промяната!” – крещят дивите гъски, които прелитат над поляната. “Скиталци! – мрънка къртицата – Животът е само под земята, в сигурността на моите тунели”. “Под земята се раждат змиите – трака с клюн щъркелът, докато търси вечерята си – а те са зло, което трбва да бъде унищожено.” “А как ще разбереш какво е добро, сссскъпи, ако не съм аз? И къде изобщо поставяш точната граница между зло и добро? На мен ссссамата ми е доссста неясссно…”
Разпериушичка слуша объркана всички тези гласове и отчаяно зарива глава в лапичките си. “Всичко е толкова неясно, толкова несигурно – мисли си тя – Как да намеря своя глас и своите думи като не разбирам какафонията от гласове и думи, които жужат на рояци около мен?”
Не знам как се запознах с Разпериушичка. Тя ли ме намери или аз нея. Няма значение, каквото е било е трябвало да бъде, защото всичко на този свят е такова, каквото трябва да бъде. Аз вярвам в това. Е, поне в този миг вярвам. Сама не знам какво ще ми хрумне в следващия. Разпериушичка идва при мен с подвита опашка и с многото въпроси, които се роят из главата и, и като ми зададе един въпрос всичко, което досега ми се е струвало Ясно От Само Себе Си, изведнъж се изпълва с хиляди нови значения и липси на значения. Понякога дори нещо вътре в главата ми започва да мърда, сякаш хей сега ще се пръкне някоя мисъл (Макар че обикновено мислите ми се разсейват преди да са придобили форма). Мислите притискат нещата в калъпите на отговори и тъкмо когато тържествуващо и с муцунка, повдигната под ъгъл, който изразява гордост поднасям на Разпериушичка Отговор, тя само взима моя отговор и го разпилява в куп нови въпроси.
– Ама защо ти е изобщо да разбираш? – питам веднъж аз, докато гледам със сбърчен нос как поредният ми отговор, който до преди миг е изглеждал толкова спретнат и строен се разпада на гъмжило от нови въпроси – Всъщност извън теб няма нищо за разбиране. Нищо няма извън теб. Нищо няма в Поляната извън значенията и истините, с които ти я населваш.
(Да си призная, това го прочетох в една дебела книга и ми хареса).
– И аз така си мисля, казва Разпериушичка, докато не се срещна с Другия, като едно различно средоточие на истини.
(Така се изразява Разпериушичка и като ми излезе с едно такова изречение се стъписвам, сякаш съм видяла кварталната котка да яде бьоф строганов с нож и вилица и плахите криволици на мисловната ми дейност секват за една седмица напред).
– И нима истините на другите Средоточия или както там го каза, са по-истинни от твоите истини? – отговарям аз (след като изминава седмицата).
– Аз мога да си измисля много неща, но това намалява възможността да ме разберат; колкото по-неразбрана оставам, толкова повече се отдалечавам, отчуждавам се, ставам непреводима, непреодолима, непригодима, недостатъчна… – казва Разпериушичка.
– Колко странно… Едно време обичах едно чудовище и сякаш именно това, че изобщо не го разбирах, ме караше да го обичам още повече и да се стремя още по-силно към него, защото неразбирането ми даваше възможността да изпълвам чудовището си с хиляди значения и истини, които вероятно бяха повече мои, отколкото негови.
– Наистина ли е така? Обичаме, защото не разбираме?
– Това поне е моя истина. Една от моите истини. Част от една моя истина… Знаеш ли какво си мисля? Ние, с нашите неизброими, противоречиви, контрастни истини, сякаш сме като малките, невидими точици в картина на Моне и вероятно ако има една голяма Истина, тя е съвкупността на нашите точици в целостта на картината. Но тази Истина едва ли може да бъде разбрана рационално, по-скоро може да бъде усетена. Като едно трепване, като едно свиване под лъжичката (където и да се намира Лъжичката).
… А междувременно, докато си разменяме с Разпериушичка тези Големи и Важни Думи, слънцето клони към залез. Вятърът се спуска косо над поляната и накланя тревите и. Някъде в клоните на близките дървета един славей говори нещо на слънцето. Сенките се удължават лениво. Нощта приижда все още невидима. Ятото диви гъски се спуска ниско над дърветата. Змията се размърдва върху затопления от слънцето камък. И всички те шепнат “Изживей ме… Изживей ме…”
П.П. (Послеписът беше задължителен след като веднъж Разпериушичка ми каза, че обича послеписи.) Разпериушичка прочете внимателно приказката и сбърчи чело.
– Хммм… бива – каза тя – само дето това изобщо не са Моите въпроси. И това име изобщо не ми отива. И това изобщо не съм аз.
– Че кой твърди, че си ти? – попитах учудено аз – Това си ти в моята приказка.
- А! Така става. – каза нехайно Разпериушичка и пак тръгна да търси своето местенце в Трептящата поляна.
28.04.2003
© Мария Иванова Фьон Всички права запазени