Още от първия ден, в който го видях знаех че има нещо в него... нещо което е мое...

Беше ме страх да го допусна до себе си. Имаше красиви сини очи с малко жълто около зеницата, за мен те винаги бяха като слънце, често ги свързвах и с морето... Защо морето ли... там се чувствам себе си, не се крия зад маски, там съм просто аз... За първи път имах чувството че съм първият избор, макар и дълбоко в себе си да знаех, че не е точно така... Исках много, признавам, но се надявах... надявах... надявам и ще се надявам... част от мен винаги ще го прави, макар и да знам, че не е редно. Той е човекът, когото винаги ще чакам, моето пристанище... нещото което ми дава сила и смисъл. Моят ад и рай... моето начало и край... моето спасение и наказание... Урок който така и не научих, спомен който никога не пуснах, усещане, което не забравих, допир, за който копнея... Обич, която така и не свърши... 

Р.М.М.

29.12.2023