Когато жената на Никола фурнаджията се спомина изненадващо, а работата не спираше, никой не се учуди, че повика Николина да му помага. Никола беше як, с големи ръчища и мачкаше тестото без усилие, но след това, докато опекат хляба и гевреците се задъхваше от умора и жега. А и годините му не бяха малко, наближаваше седемдесетте.
Щом Николина започна работа при него, можеше да се поспира след обед и да седи няколко часа без да прави нищо. Николина беше шатърна и пъргава, работеше с лекота и той беше много доволен да наблюдава хубавото булче.
След като минаха няколко седмици, а Стоил не я потърси, Николина разбра, че всичко е било мимолетна игра. И че пет пари не чини за него...Тя имаше някакви мечти, че нещата ще потръгнат и тя ще се намести в голямата хубава къща с кръчмата и че ще зареже пияния си непрокопсаник, но нищо такова нямаше да се сбъдне. Все още му беше сърдита. Още по-ядосана беше на жена му Петра, че трябва да я вижда тук. Тя идваше всеки ден за пресен хляб и купуваше по десетина. Издокарана и хубава, мъжете се споглеждаха след нея . А нали не е тукашна, още по-интересна е ... Жена, чужда, вкахкиня...
Тъкмо привършваше с печенето, когато Петра довтаса. Денят беше горещ, Николина беше пламнала от жегата, зачервена и морна, а и вече доста уморена от работата. Сърбеше я езикът и искаше да подхвърли нещо на жената. Метна й нахален поглед и набра кураж.
- Добър ден – поздрави Петра – ще взема девет днес, че останаха два самуна.
Николина извади хлябовете на тезгяха и зачака парите.
- Намаляха клиентите, май… подсмихна се лекичко.
- Ами не, всеки ден е различно. Добре върви търговията. Да не се оплакваме…
- А Стоил как е, работих при него и много добре се спогаждахме… – продължи Николина, после добави предизвикателно – и доста щедър беше…хм…оценя хубавата жена… безсрамно хвърли думите си…
Петра пребледня, после почервеня от неудобство и срам и си тръгна. Чувстваше се като глупачка, на която Николина цинично се присмива. Искаше да отвърне нещо, но дума не можа да каже. Дойде й като гръм от ясно небе. Но дали е истина ...
Вървеше като насън. Не си е и помисляла, че някога може да се появи и друга жена… Тътреше крака, усещаше ги тежки като олово. Влезе в двора и седна на пейката. Какво да стори? Да говори със Стоил или да се преструва, че нищо не знае?
Мръсник с мръсникът… какво си мисли… - в главата й се въртяха жлъчни думи, от които набра още яд и бурята в сърцето й растеше…
Посегна към чешмата, наля вода в двете си шепи и ги плисна по лицето. Въздъхна дълбоко и влезе в кръчмата. По лицето й избиваха пак петна. Устните ги сви и станаха като една черта, после прехапа долната устна до кръв.
Стоил беше застанал до легена и стържеше един шаран от люспите.
- Много се забави, хайде, че много риба има за чистене.
Петра го погледна още по - ядосано. Завъртя се до долапа, нахвърли хлябовете вътре и ги зави с кенарените кърпи.
-Николина ти праща много здраве – думите, които изскочиха от устата й даже и нея я изненадаха .
Набрала скорост, тя се взря в очите му и продължи:
- Бил си щедър с нея, щото…щото…хммм…ти си знаеш… Вече и аз знам, та сега и цялото село ще научи щом тя приказва…Николина ми каза…
Стоил я гледаше без да мигне. Нищо не каза, нито отрече, нито потвърди. Наведе глава и продължи да чисти рибата.
- Ееееее надвеси се Петра над него, като продължаваше да го гледа с неприязън – Що мълчиш Стоиле? Николина ли ти е севдата…аааа…
Кръвта й беше кипнала. Влашкият й нрав едва се озапти... Ревността я изгаряше като жарава.
- Няма такова нещо…Николина на всички върти очи, знаеш я…хората говорят за нея …затова я махнах оттук…а тя си е намислила нещо…хмммм…затова я изпъдих…сега тя ми отмъщава… продължи той и нито веднъж не извърна очи.
Петра излезе навън като попарена. Поседя час, два, повъртя се в двора безцелно и влезе пак в кръчмата. Беше твърда като камък. Ще замине. Ще избяга. Но как? Реката се простираше широка и дълбока…
- Стоиле, закарай ме във Влашко. Върни ме при мама. Не искам тук да стоя…
Той изсумтя и изригна:
- Никога и не си го помисляй да бегаш…Казах ти, нищо няма…не се вързвай на брътвежите на една гювендия…амаааа хаааа… удари с все сила юмрук в масата и почервеня от гняв.
Долната му устна потрепера, а ноздрите му се отвориха като на галопиращ кон.
- И спирай с кавгата, че отвън една каруца идва…няма да ни слушат хората…
Кръчмата почна да се пълни с хора, рибата цвърчеше в тигана, чорбата и картофите се варяха, но те двамата се разминаваха гневни и мрачни, безмълвно работеха и дори не се поглеждаха. Петра изпусна тенджерата с вряла вода, едва не си попари краката. Ръцете й не я слушаха. Беше разсеяна. Не й се правеше нищо. Котката се отърка в глезена й, но тя я пропъди. Всичко я дразнеше, а най - вече Стоил. Толкова му беше сърдита, че едва изкара тази нощ. Пийналите клиенти също не можеше да ги изтърпи. Продължаваха да се наливат и да дрънкат глупости...
Беше един безкраен ден. Кога ли ще свърши...
Краката на Петра туптяха от умора, не беше сложила и залък в устата си, премаляваше й, стомахът й се присвиваше от нерви и чакаше с нетърпение да се захлупи по очи на одъра. Киселини като отрова я мъчеха и усещаше в устата си жлъчка.
Когато Стоил излезе да заключи портата и да изпрати последните клиенти, тя вдигна шишето с ракия и отпи една дълга глътка. После още една. Изкашля. Пареше й на гърлото, но после се разля приятна топлина.
Но реши друго…
Хлопна вратата и с бързи стъпки излезе в двора и се скри зад ореха. Наблюдаваше Стоил в тъмното и го чакаше да се прибере. Той се помайваше и седна на пейката. Седяха на няколко метра един от друг. Всеки с мислите си… Стоил затвори бавно вратата и се прибра. Не бързаше да отива горе.
Петра не му беше повярвала. Лъжата беше изписана на лицето му, а той безсрамно продължи да я лъже. Не беше толкова наивна да му повярва.
Толкова беше уморена, объркана и смачкана, че не знаеше как ще го гледа…Не искаше да спи в леглото с него, не искаше да го чува… Искаше да е сама.
А къде да отиде? Реката, реката беше спънката й…
После пристъпи тихо, отвори портата и се промъкна като крадец в тъмното. Тръгна по глухите улици…Селяните спяха, прозорците тъмнееха…Луната беше изцъклена над тъмната нощ. Пълна и жълта като топяща се вощеница…
Петра вървеше към реката... като насън… Стигна до брега и тръгна към ракитите…
Те хвърляха черни сенки към водата. Лек вятър къдреше повърхността... Някаква птица остро изписка и литна нагоре.
Водата беше тъмна и топла… примамлива като длан…
Следва…
© T.Т. Всички права запазени
Да Лиди, реката...и свързва и разделя...
Да не забравим, че има и речни камъни...