Глава шеста

Таксито летеше към Университетската болница с бясна скорост. Професорът беше обещал сериозен бакшиш на шофьора и той не спазваше никакви знаци.  Натискаше клаксона и газта до дупка. Ако го някой го спреше, имаше оправдание, караше лекар-хирург за спешен случай. Таксиметраджията се оказа печен шофьор и взимаше завоите по корем. Покрай полицаите минаваше като покрай пътен знак. На няколко пъти щяха да се блъснат, но шофьорът виртуозно избягваше катастрофата. Бил каскадьор, се похвали той, докато Борис вадеше обещаната сума.

          Влезе директно при главния лекар на болницата. Д-р Попов му беше състудент и се познаваха отлично. Даже няколко години бяха работили заедно. Разделиха се, когато двамата избраха да специализират. Попов стана гинеколог, а по-късно премина на административна работа.

          Попов беше в кабинета си и разговаряше с една от лекарките от интензивното, която му докладваше за състоянието на пострадалите при катастрофата с крана. Беше истинско чудо, че бяха загинали само трима от всичките 42-ма в автобус 306, а жената от таксито все още не беше идентифицирана. Нямаше никакви документи в себе си. Вероятно всичко е носела в чантата си, която досега не беше намерена. Явно в суматохата бяха я откраднали. Мародери не липсваха в София. Полицията се занимаваше с въпроса. От  куфара в багажника се предполагаше, че е пристигнала от чужбина. Шофьорът  на таксито беше в кома и не можеше да даде никаква информация за пътничката, която също беше в кома. Направената операция не беше дала очаквания резултат.

          Д-р Попов благодари за информацията, даде допълнителни наставления на лекарката, която поздрави новодошлия и излезе.

Попов беше учуден от появяването на състудента си. Попита го дали е дошъл при съпругата си и е използвал случая, за да го поздрави. Професорът не искаше да губи време и директно помоли да види пътничката от таксито. Имало съмнение, че е от персонала на Градската  болница. Колегите го помолили да  изясни въпроса, знаейки близките му отношения с главния лекар на Университетската болница. Попов не каза нищо и го поведе към интензивното, след като му даде една от своите манти. Когато влязоха при пострадалата, при нея нямаше никого. Беше поставена на системи и монитора контролираше състоянието ù. Положението беше тревожно, пулсът едвам се чуваше, а кръвното  налягане беше много под нормалното. Цялата беше бинтована, по главата ù имало сериозни охлузвания, клепачът на дясното око беше с порезна рана, но опасността за живота ù  идвала от гръдния кош, който буквално бил смачкан от крана. Бяха я оперирали незабавно, бяха ù прелели няколко банки кръв, но състоянието на болната оставаше все така критично. Професорът потвърди самоличността на пострадалата, даде имената ù и помоли да погледне рентгеновите снимки, направени преди операцията и след нея. Предоставиха му и диска с резултатите от скенера.  Според снимките операцията беше направена майсторски, по-добре от това не можеше да се желае при такава ситуация. Когато погледна резултата от скенера, направен след операцията, професорът побледня. Беше едва забележимо даже за неговото опитно око, но Борис го видя ясно. На левия лоб на белия дроб имаше  необичайно петънце. Това можеше да бъде само малка отломка от ребрена кост, люспа с големина по-малка от една стотинкова монета. Но ръбовете ù бяха остри и това можеше да се окаже фатално. Необходимо беше незабавно да се направи втора операция. Попов разбра. Ставаше въпрос за много близък човек на професора, нямаше никакво съмнение. Неговото присъствие не беше случайно.

          Попов го погледна право в очите и малко неуверено каза: „Ти ли ще я оперираш?” Отговорът беше „да, незабавно”. Място и време за двусмислици и заобикалки нямаше. Всяка минута забавяне можеше да бъде фатална. Главният лекар веднага  се разпореди, събраха екипа и само след 20  минути бяха  готови да започнат. Д-р Попов благодари  на Професора, че веднага се е отзовал на молбата му да се заеме с този тежък случай, пожела успех на екипа и се оттегли в кабинета си с много въпросителни  в главата си.

          Операцията продължи 4 часа и 35 минути. Професора освен обичайното си майсторство, показа  желязно спокойствие и самообладание. Не оперираше кой да е, а жената, която обичаше цели двадесет години, жената, която беше посветила живота си на него, човека, който пожертва детето си в името на тяхната любов, жената, която живееше чрез него и за него. Борис нямаше право да сгреши. И го направи за малко повече от четири часа и половина. Когато се прибра вкъщи, часовникът в хола показваше  два  без пет сутринта. Нямаше сили даже да се съблече. Свали сакото и обувките, седна в дълбокото кожено кресло и само след секунди  потъна в дълбок сън.

          Стана в  седем, съпругата му още спеше. Взе си набързо душ, преоблече се и в осем отвори вратата на кабинета си. В девет трябваше да бъде в операционната и да оперира. Никой не беше го карал да избира тази тежка професия. Баща му беше търговец и той можеше да продължи професията на баща си. Той сам избра да посвети живота си на хирургията, изборът трябваше да се защити.

          Когато преместиха Емилия в отделението, една сутрин на визитация дойде самият Главен лекар, пожела да поговори с болната насаме. Екипът беше крайно учуден, за пръв път се случваше такова нещо. Той ги изгледа сериозен и мълчалив. Те наведоха глави и излязоха от ВИП стаята, където беше настанена Емилия по настояване на Професора. Главният лекар обясни на  пострадалата за двете интервенции, като подчерта, че втората е била направена от професор Симеонов, премълчавайки факта, че  по ирония на съдбата първата беше направена от съпругата на Професора.

          Емилия имаше здрав организъм, не беше боледувала даже от тривиалните детски шарки, коклюши и тем подобни. Беше слабичка, но здрава. За това спомагаше и любовта ù към спорта и особено към планината. Възстановяваше се бавно, беше изгубила много кръв и въпреки прилаганите кръвопреливания организмът ù трудно се бореше с недостига на кислород. Налагаше се  понякога да ù  слагат кислородна маска. Главният лекар  информира  д-р Симеонова, че на пострадалата е направена втора белодробна интервенция, но тя въобще не  попита, кой  я беше извършил. И през ум не ù минаваше да попита, а още по-малко, че операцията беше извършил  съпругът ù. Докато един ден, десетина дни след втората операция, един колега изказа възторга си от прецизната ръка на Професора. Д- р Симеонова остана изумена от информацията, нима беше възможно Борис да оперира неин пациент и тя да не знае. Естествено, не се издаде, но въпросите  никнеха в главата ù като гъби след  дъжд. Не попита и главния лекар. Вечерта, бяха на масата за вечеря, когато тя му предаде възхищението на колегата от сполучливо направената сложна белодробна интервенция.  Борис бавно вдигна глава, погледна я право в очите и след кратка пауза благодари. Търсили нея по спешност, но тя спяла изтощена от напрежението и операциите, които беше извършила. Помолил д-р Попов той да им помогне. Приели. Нищо повече. Обяснението беше прието без коментари.

Докато траеше оздравителният  процес, Борис  ежедневно звънеше на Попов и се информираше за състоянието на Емилия, който го успокояваше, че всичко е под контрол. В болницата отиде само един път, когато съпругата му го попита дали няма да посети пациентката си. Професора не допускаше никого,  нито до личния си живот, нито пък до многобройните си делови въпроси. ”И сам войнът е войн” обичаше да цитира заглавието на известния съветски роман и едноименен филм. След 3 седмици болнично лечение и две седмици рехабилитация в санаториума в Сандански, Емилия  зае мястото си в екипа на Професора, както и в личния му живот. Мястото в сърцето му не беше напускала нито за миг и въобще нямаше  такива намерения.

          До Сандански отиде два пъти, разхождаха се в прекрасния парк на санаториума, където навремето се беше разхождал Тодор Живков, придружен от свитата си. Спомняха си за последното пребиваване в Париж, което беше завършило толкова трагично. Но се успокояваха, че не беше фатално. „Не можа да се отървеш от мене”, шегуваше се той. „Опита се, но те върнах от гарата” продължаваше да се шегува Професора, известен с това, че няма никакво чувство за хумор. Емилия стискаше ръката му, накланяше главата си към рамото му и очите ù се пълнеха с  любов и нежност.

          Посрещнаха  Новата 2005-та година  в една  будапещенска таверна. Унгарски цигани им свириха романтични мелодии на ухо, пиха гъсто токайско вино от  посребрени медни купи. Танцуваха „чардаш” и се разхождаха по алеите край Дунава.

Върнаха се за Ивановден и на следващия ден, рано сутринта, получи първия си белодробен инфаркт. Съпругата му веднага приложи сериозна доза кортизон, извика линейката на Градската болница и Професора беше настанен в клиниката,   която самият той ръководеше. Целият екип беше на крака, направиха всичко, което знаеха и можеха, първите няколко дни Емилия пое нощните дежурства, докато състоянието му се стабилизира. Колегите знаеха, че той беше спасил живота ù след катастрофата и смятаха за нормално нейното желание да се реваншира. Техните характери бяха диаметрално противоположни и толкова несъвместими, че и най- големите фантазьори не можеха да допуснат някаква връзка между тях, освен колегиална. 

          Професора често гостуваше на асистентката на анестезиолога, понякога даже оставаше да нощува у нея. Вечерите прекарваха пред чаша вино и нежни, ласкави слова. Спомняха си първите години на любовта им, често се питаха как се беше случило. Вече много години обсъждаха този въпрос, но и до днес не бяха успели да намерят логичен отговор. „Божа работа” вдигаше рамена той, „ да, ако се смяташ за Бог”, шегуваше се тя, дарявайки го с горещи целувки, които никога нямаше да му омръзнат.

          У дома Професора беше резервиран, внимателен и грижовен, какъвто е бил цял живот. Неговият дом беше негова крепост, често обичаше  да цитира той английската поговорка.

          Той не знаеше как се отнася съпругата му към неговите отсъствия, не искаше и да знае. А и тя не го питаше, вероятно за да не чуе нещо неприятно.  Познаваше го много добре и знаеше, че няма да я излъже. Това беше страшното и затова се въздържаше  да му задава въпроси. Баба му казваше, че бракът е „два душман, под един юрган” и беше права. Беше неграмотна,  но мъдра жена. Макар че при тях нещата стояха другояче. Нито бяха душмани, нито бяха под един юрган. Разделението на юрганите беше станало още преди 30 години. Беше станало някак естествено, без въпроси и без коментари.

Уважаваха се, грижеха се един за друг, отгледаха и възпитаха единствената си дъщеря с любов. Бяха безупречни родители. Въпреки тежките им професии, винаги намираха време за излети сред природата, за концерти и спектакли. Бяха семейство за пример и подражание. Това, че вътре в тях двамата нямаше топлина, беше старателно и успешно прикривано. А може би характерите и темпераментите им бяха твърде различни или твърде подобни  и затова  спойката беше повърхностна, макар и достатъчно здрава, за да не личат пукнатините.  Имаха свой „модус вивенди” наложен и усъвършенстван от дългите години съвместен живот, от уважението, което изпитваха един към друг. Професионалната им обвързаност беше другата предпоставка за  тяхното „мирно, съвместно съществувание”.

                   Всичко беше започнало в деня, когато бяха приети в медицинския факултет. Записаха се студенти в един и същи ден, попаднаха в същия поток и същата група. Дотогава нито се познаваха, нито знаеха за съществуванието на другия. Тя идваше от голям провинциален град, а той беше роден в столицата и беше софиянец четвърто или пето поколение. Тя беше хубава, имаше стройна фигура, светли очи и дълга коса, която носеше вързана на конска опашка. Произхождаше от еснафско семейство. Бащата беше държавен служител, стар комунист. Беше принципен човек, защитаваше идеалите си и не правеше компромиси  в  класовата борба. Друг е въпросът, че принципите му бяха основани на омраза и ненавист към богатите, към капиталистите и фашистите. За него тези понятия имаха едно и също значение. Беше честен човек, никога не беше използвал служебното си положение за лично облагодетелстване, но неговата ценностна система никак не съвпадаше с ценностната система на голяма част от обществото. Но те бяха на власт и я налагаха без оглед на средствата. Когато майката бие детето, за да яде, тя го прави за негово добро, а не защото го мрази. Така разсъждаваха и старите комунисти, когато налагаха „своите  ценности” на българското общество. Понякога „детето” загиваше, преди да разбере, че се прави за неговото бъдещо добруване, но жертви винаги има. Важното е хората да се превъзпитат и да приемат „новата ценностна система” налагана от властта, обявила себе си за народна.

          Анна въобще не забелязваше невзрачния  на вид Борис. А той беше прекалено зает с многобройните си флиртове и завоевания, за да обърне внимание на колежката. Макар и да нямаше външността на Аполон, нито красотата на Микеланжеловия Давид, Борис имаше голям успех сред жените. Той беше духовит, изтънчен кавалер, галантен любовник и момичетата се лепеха за него като „мухи на мед”. Знаеше как да разговаря с тях, беше много добър психолог и познаваше добре манталитета не само на връстничките си, но и на по-зрелите жени, каквито не липсваха в антуража му. Много хора не вярваха  на това, но близките му приятели го знаеха със сигурност. Борис не обичаше да се обвързва с дълги любовни  истории, не беше и „бройкаджия”, днес такива като него ги наричат „свалячи”. Такъв беше Борис, „сваляч”.

          Забеляза Анна когато бяха на лятна бригада в едно пловдивско село. Беряха и сортираха домати и ги редяха в щайги. Харесаха му очите ù и сериозността, с която се отнасяше към работата, докато повечето студентки гледаха да я претупат и хич не си даваха зор. Вечерите се събираха в двора на някоя  къща, взимаха си бира или вино, по-рядко ракия, и под светлината на луната разговаряха, разказваха вицове, смееха се и закачаха състудентките си. Понякога танцуваха. Анна харесваше остроумните му приказки, характерния му смях, целият се тресеше, когато се смееше. А когато  се случи да разговаря с него насаме, разбра, че той беше умен и в разсъжденията  му имаше дълбочина, която при другите липсваше. По всичко личеше, че беше амбициозен и кроеше големи планове за бъдещето си като лекар. Мечтата му беше да стане хирург и твърдо беше решил да специализира  това след селския стаж, през който минаваха задължително всички завършили медицина.

          Когато започна новата учебна година, Борис се запиля със старата си компания и тотално забрави за Анна. Но не забрави очите ù. И когато една вечер след лекции реши да вечеря в студентската „менза”, срещна очите ù  на една маса в ъгъла. Седеше сама и вечеряше с буламача, който се наричаше „пиле фрикасе”. Борис взе една фасул яхния и грис халва с вкус на сапун за пране и се насочи право към нейната маса.  Поздрави  и без да иска позволение седна, гледайки я с чаровната си усмивка. Анна прие неговото държание за нормално. В студентския стол  всеки можеше да седне при когото си иска, а те се познаваха добре. Нямаше нищо необикновено в държанието му. Тя му пожела добър апетит и отново заби погледа си в чинията, търсейки следи от пиле в бялата каша, която миришеше на сурово брашно.

          Хранеха се мълчаливо. Тя свърши, стана, взе таблата и  се готвеше да  тръгне, когато Борис я изненада с покана за концерт. Гостувал  световно известният цигулар Игор Ойстрах, имал два билета за събота, канеше я. Анна погледна  и след не много кратка пауза каза „добре” и си тръгна.

          След концерта вечеряха в Руския клуб. И тук Борис беше приет като редовен клиент. Това ù беше направило впечатление и в зала „ България”, разпоредителките му говореха на „ти”, сякаш му бяха съученички от прогимназията.  Изпиха бутилка газиран пелин, хапнаха  медальон с гъби, поговориха за предстоящите изпити и чудатостите на двамата професори-анатоми, Каданов и Балан и Борис я изпрати до площад Славейков, където Анна беше на квартира. Започнаха да излизат редовно, след година вече бяха влюбена двойка. Малко преди да се дипломират, вдигнаха сватба. Разпределиха ги в едно село близо до Бургас. На втората година след сватбата  се роди дъщеричката им. Когато се завърнаха в София, заживяха у родителите на Борис, които имаха разкошен апартамент в центъра на София. В началото  в дома им цареше мир. Борис спечели конкурс за асистент в катедрата по хирургия и   за кратко време стана дясната ръка на професор Марин Петров. Анна се беше отдала на момиченцето си и беше отлична майка. След смъртта на баща му атмосферата в дома им стана трудно поносима за всички. Майка му и Анна имаха непреодолима нетърпимост една към друга. Това тормозеше Борис и намираше спасение в работата си.  Зае неутрална позиция, което раздразни и двете. И двете го обвиняваха в предателство.  Майка му се разболя тежко, имаше нужда от постоянни грижи, а Анна не искаше и да чуе за нея. Принудиха се да наемат жена, която да се грижи за майка му. Това продължи до петия рожден ден на детето. Три дни след това бабата почина и за кратко в дома им настъпи мир. Не бяха отпразнували седмия рожден ден на Диана, когато при тях заживя майката на Анна, която междувременно беше овдовяла. Сега ролите се размениха. Анна слушаше само майка си и правеше само това, което беше приятно на нея. Даже менюто на обедите и вечерите се промениха. Борис нищо не казваше, благородно мълчеше от уважение към старата жена. Тя прие това като знак на съгласие и вече се бъркаше в абсолютно всичко. Тя определяше менюто за празници и гости, когато канеха гости се съобразяваха с нейното отношение към тях. Постепенно близките и роднините на Борис бяха елиминирани. За сметка на това рядко къщата им оставаше без гости от провинцията. Анна виждаше, че майка ù  прекалява, но  възпитанието ù не позволяваше открито да се опълчи против майка си.

          Борис не беше от тези мъже, които се оставят да бъдат водени от съпругите си, а още по-малко от тъщата и конфликтът беше неизбежен. На няколко пъти Анна се опита да подскаже на майка си, че нейното вмешателство във  живота им  не беше посрещано с одобрение от Борис, но тя беше свикнала да пише законите в нейния дом и сега искаше да бъде същото. Нима домът на дъщеря ù не беше нейният нов дом? Значи и тук тя щеше да пише законите. Огромният скандал избухна, когато най-малко се очакваше. Поводът беше толкова дребен, че след  това никой не вярваше, че един сервиз за вино може да бъде повод за скандал навръх Нова година.

          Бяха поканили гости, все роднини и близки на Анна, наредиха празничната маса и Анна сложи чаши от един сервиз за вино, който пазеше за по-тържествени случаи. Майка ù дойде да провери как върви подготовката и нареди на дъщеря си да дигне тези чаши и сложи по-обикновени. Този път Анна се опъна и отказа  да изпълни желанието на майка си. Бабата,  видимо раздразнена, че дъщеря ù се опълчва против нея, нервно започна да събира чашите от масата, при което две чаши паднаха от ръцете ù и станаха на сол върху паркета.

Анна се разплака, майка ù също,  и  обяви, че напуска къщата. Отиде, взе палтото си от закачалката и се облече, готова да тръгне неизвестно накъде в студената новогодишна нощ. Гостите щяха да пристигнат всеки момент, а в дома им цареше хаос, сълзи и отвратително настроение. Борис се опита да успокои  съпругата си и майка ù, но  Анна се нахвърли върху него, майка ù не остана по-назад и започна да приглася на дъщеря си. Враждуващите до преди минута страни бяха станали съюзници и настървено нападаха помиряващия ги зет. Борис не беше човекът, който ще търпи такова отношение. Тихичко се измъкна и потъна в тъмнината на празничната зимна нощ. И никой никога не научи къде бъдещият професор беше посрещнал фаталната Нова година.

          След  този ден  в дома им имаше винаги мир и спокойствие, но огънят в камината беше изгаснал завинаги.

          Бабата почина след кратко боледуване и в дома им никога повече нямаше даже дребни кавги. Анна  също взе специалност, започна работа в Университетската болница като хирург и животът им потече без сътресения. Когато дъщеря им завърши гимназия, пожела да следва медицина. Никой не възрази. Сама беше направила избора си.  Скоро щяха да станат трима лекари в къщата.