14.09.2022 г., 19:01 ч.

Реванш 

  Проза » Разкази
981 3 9
11 мин за четене

 

    Никола се събуди целият облян в пот. Пулсът му беше ускорен, ръцете му трепериха, дланите му се потяха. Пак онзи сън. Все същият кошмар, който го сграбчваше силно за гърлото и не му позволяваше да диша. Сърцето му биеше толкова силно в гърдите, че за малко да пробие дупка в тях и да се скрие под леглото. На Никола му отне време да си спомни къде е и да осъзнае, че е било само един лош сън. Разтърка очи с влажните си длани, изтръска глава няколко пъти и пипнешком потърси върху нощното шкафче телефона си. Часът беше 6.15 сутринта. Нямаше за кога повече да се опитва да спи. Отиде  в банята, изми се набързо, облече се, направи си кафе и излезе от хотелската стая.

  

  Беше на 5 годинки. Може би никога нямаше да си спомня онова лято с родителите си и брат му, ако не беше онзи инцидент. Нали казват, че детските спомени избледняват, сливат се с разкази на присъстващи, образи от стари снимки и някой и друг реален момент, докато не се превърнат просто в нечия чужда история? И свикнали всеки път да я разказваме и преразказваме, неусетно прибавяме или отнемаме по нещичко от преживяното. Неговата история обаче не беше нито чужда, нито изкривена.  Запечатана дълбоко в съзнанието, гравирана в кошмарите. Оттогава не можеше да доближи морето. Онази страшна, черна бездна.....И въпреки случилото се преди толкова години, водата го привличаше неудържимо. Той й се отдаде, за да я пребори, за да пребори страха.

  Случи се в един горещ летен ден. Бяха вече почти цяла седмица на къмпинг на морския бряг. Родителите му нямаха пари за скъпи хотели, а и винаги бяха казвали, че така се усеща истинската почивка. Сутрин баща му и брат му ставаха рано, рано и наемаха рибарска лодка. Посрещаха изгрева в открито море, не далеч от брега, но в сърцето на големите пасажи риба. Баща им произхождаше от стар рибарски род и приемаше за своя мисия да предаде занаята на своите синове. Никола беше още много малък, но Георги щеше да навърши петнадесет години. Време му беше. Нямаше ги с часове, но почти винаги се връщаха с пресен улов. Никола обичаше да си поспива, докато майка им приготвяше закуската, а после типично по детски , скачаше от леглото, още не умит и хукваше по пижама да посрещне баща си и по-големия си брат. Всеки път малкото момче пробягваше разстоянието от къмпинга до брега, а оттам се покатерваше на най-високата скала. От нея то виждаше целия хоризонт и се взираше във всяка рибарска лодка, за да различи познатите лица. Представяше си как един ден с баща му ще теглят натежалите мрежи заедно, рамо до рамо и ще се усмихват под парещите лъчи на слънцето. Мечтаеше летата им да бъдат вечни, да ги връщат все на този бряг, да тича безгрижно и да лудува сред вълни и пясък.

 Така минаваха летните дни. Така Георги възмъжаваше, Никола растеше, растяха и мечтите му.

 

  • Другото лято не знам дали ще дойдем – чу разговор в съседната стая, ако преместят фабриката и затворят тази в града, ще се наложи да се преместим и ние.
  • Но момчетата обожават да прекарват летата тук, на морето! – прозвуча разочаровано гласът на майка им, Е, какво да се прави! Ще трябва да свикнем с положението докато се устроим.
  • Има време, ще го мислим. Нека се насладим на последните ни морски дни за това лято, пък догодина ще видим! – усмихна се Иван и нежно погали косите на Людмила.

 

Иван беше част от работническата класа. Не изкарваше много пари, но бяха достатъчно, за да може семейството му да се чувства добре и лятото да си позволят поне седмица край морските вълни. Било то и на къмпинг. За тях нямаше особено значение. Беше израснал на морето, сред рибарски лодки. От съвсем малък дядо му го беше научил да плете и хвърля рибарски мрежи. Кожата му събираше слънчев загар и аромата на солената вода, а детството му минаваше плавно и леко като полет на птица. Но и то свърши. И както на морския бряг, така и в живота му настъпиха приливи и отливи. Най-големият успех за него беше семейството му. Добра и любяща съпруга, две весели и здрави момчета...и любовта им към рибарските мрежи. 

  Никола все още се спъваше в тях, мяташе ги от брега неумело и тичаше да ги събере отново, но мисълта, че един ден ще последва баща си и брат си навътре в морето, му даваше сили и увереност, че се справя добре. Иван всеки път го наблюдаваше с умиление и гордост, докато Людмила се надяваше поне единият от мъжете в живота й да бъде здраво стъпил на земята.

 

  • Да се преместим тук, а? Какво ще кажеш? – поде една вечер старият рибар. – Виж на момчетата колко им харесва, а и Никола напредва, утре може и да успее да разплете мрежата! – засмя се от сърце той.
  • Иване, не говори глупости! Във фабриката печелиш добре, поне свързваме двата края! Пък и Никола още не може да плува хубаво, а на лодка с вас ще се качва! – нареждаше жена му, гледайки го сериозно в очите.
  • Да, да, права си. Май е време да се върнем към уроците по плуване. Напоследък не се отделям от Георги и рибарската ни лодка, но от утре сутринта ще обърна внимание и на малкия – усмихна се топло и целуна Людмила по челото.

 

Дори и не подозираха колко тънки бяха стените и как тази нощ Никола щеше да сънува, че плува сред морски създания и чудати риби.

  На сутринта обаче рибарската лодка отново я нямаше. Тя отново беше навлязла навътре в морето в търсене на поредния богат рибен пасаж.

 

  • Мамо, татко, лодката я няма! – викаше задъхан Георги.
  • Как така я няма?
  • Ето така! Отвързана е от кея, липсват и две рибарски мрежи!
  • Никола!! изпищя майка му, - Никола не е в стаята си?

 

За миг настъпи голямо оживление в целия къмпинг, Иван и Георги се втурнаха към рибарските лодки. От Никола нямаше и следа. През нощта беше се вихрила буря, флаговете из целия плаж бяха червени, небето беше тъмно и падаше тежко над хоризонта. Макар и малък, Никола беше запомнил от баща си, че след буря има най-много риба. Наизлязоха да го търсят от целия къмпинг, повикаха спасителни екипи от съседните плажове. Людмила се задушаваше от тревога. Някой беше хванал здраво уплашеното й майчино сърце и стискаше до кръв. Вълните бяха големи, морето не беше гостоприемно. Щеше на една хапка да погълне всяка рибарска лодка, дръзнала да му се опълчи. Къде е Никола? Защо беше излязъл сам в морето?

 

  • Таткооо, насам, насаам! – от върха на една скала Георги махаше с ръце и викаше, колкото глас има – Насам, татко, Никола е заклещен под скалата!

 

Всички се втурнаха вкупом към скалата. Наблюдателницата на Никола. Откъм брега нямаше добра видимост, а бученето на вълните заглушаваха виковете на малкото момче. Единствено лодката се мяркаше пред очите на отчаяните мъже, дошли да спасят детето. Тя се удряше безпомощно в скалите , докато не изчезна от погледите им. Нямаше време за губене. Трябваше да се направи нещо! Докато мъжете от брега се бореха безуспешно с бурните вълни, пред очите на Георги малкото му братче се давеше. Реши да действа. Скочи от скалата и с всички сили започна да се приближава до Никола. Той се държеше с последни сили за една скала и  викаше, колкото гласът го държи. Вълните яростно се блъскаха в него и го заливаха, докато не отнемат и последната му глътка въздух. Чуваха се приглушени викове от към брега, отчаяни опити да се стигне до момчето. От скалата идваха гласове, които се опитваха да надвият бученето на морето. Георги с последни сили успя да стигне до убежището на Никола. Хвана го през кръста и борейки морската пяна, го завлече до подножието на скалата. Там щяха да си починат за минута, а после щеше да помогне на брат си да се изкачи нагоре. Там вече баща им щеше да го поеме. Да заобиколи скалата до брега беше немислимо.

  Никола вече беше на сигурно място при баща си, но Георги нямаше този късмет. Шансът вече не беше на негова страна. Всичко стана за миг. След мига на радост и еуфория дойде и най-страшното. Огромна черна вълна дойде за Георги. Заля го  с цялата си мощ и го блъсна свирепо в скалата. Георги изгуби съзнание и в миг изчезна заедно с вълната. Морето искаше жертва....

  Дни наред търсеха тялото на Георги, но без резултата. Надеждата умря на четвъртия ден, когато прекратиха издирването. Никола и родителите му никога повече не се върнаха на морето. До днес...

 

  • Награждаването ще е днес, Никола, а ти така си се намусил...
  • Трябваше ли да е точно тук, Мая?
  • Ама, разбира се! Къде другаде да наградят спасител, ако не на морето? – учудено го гледаше приятелката му.
  • Защо точно ТУК? Знаеш ли, на това място преди години имаше къмпинг....
  • Е, да! Днес обаче е голям хотел. Развива се курортът, напълно естествено...

 

Днес щеше да е награждаването на най-добрите спасители от групата. Никола беше един от тях. Успешно премина целия курс на обучение, но плуваше само в басейни. Трябваше му дъно, трябваха му спокойни води. Морето за него беше Голиат, а в него самия един ден щеше да се зароди и Давид. Днес ли беше денят?  Оставаха няколко часа до приветствените слова на треньора им, изказани с гордост от добре свършената работа и отличната подготовка на спасителите от групата му. Никола искаше да бъде сам. Така както се чувстваше през последните години. След инцидента малкото пет годишно  момченце, с нарастващи мечти, умря заедно с брат му. Родителите му спряха да чуват детския му смях, така както не чуваха и виковете му сред вълните. Израстна с празнина и мрак в душата. Усещаше някак , че има вина за случилото се, и макар Иван и Людмила никога да не го обвиниха гласно, през годините той усещаше техния суров и спотаен укор. Тогава взе решението да пребори страха си, за да убие по-голямото чудовище, растящо в него – вината.

  Подритна поредната мида изхвърлена на брега и се остави лунната светлина да го води. Като фар. Защото беше изгубен. Не мислеше за нищо. Не търсеше нищо. Просто вървеше бавно и стъпките му оставаха за кратко по мокрия пясък. Изведнъж остър писък оглуши слуха му и го върна на морския бряг. Някой викаше за помощ! Или му се беше причуло? Не бяха ли това писъците на онова малко момченце, което се даваше при скалите? Тишина. Само шума на вълните. Прибоят беше силен, точно като през онази сутрин преди 20 години.... Отърси се и се заслуша. Цялото му същество беше се напрегнало в опит да различи други звуци.

 

  • Помоощ! Помоощ!

 

Не, не се беше излъгал. Някой викаше за помощ. Някой имаше все още достатъчно сили, за да си поеме въздух и да се бори за живота си. Без да мисли Никола се втурна в посока на виковете. Бяха само той срещу морето. Давид срещу Голиат. И една луна за свидетел. Напътстваше ли го? Плуваше с всички сили, преборваше вълните, които не беше срещал повече от двадесет години. Сърцето му го водеше, защото, ако разумът му беше проговорил, щеше да даде път на страха. Не усети как и кога беше стигнал до давещото се момче. Прихвана го през гърдите и го облегна ловко по гръб на своите. Държеше главата му над водата и плуваше в обратна посока. Колко близо и колко далече беше плажът сега! „Няма да ти го дам! Няма да го вземеш!” , крещеше в ума си Никола и забърза темпото си. Скоро всичко свърши. Бяха на брега. Бяха в безопасност. За това кратко време се бяха събрали хора от съседните заведения, които бяха забелязали необичайното оживление в морето. Никола се задъхваше, момчето, на не повече от 16 години, лежеше полуживо на пясъка. Тълпата ги наобиколи. Помогнаха на момчето да се изправи, докато Никола още стоеше приведен, с ръце на на колената и наведена глава и дишаше тежко.

 

  • Ти ми спаси живота! Ако те нямаше...ако те нямаше....Благодаря! – и момчето се свлече в краката му.  Никола побърза да го изправи, хвана го за раменете, погледна го в очите и успя единствено да го попита:
  • Как се казваш, момче?
  • Георги....

© Ваня Йорданова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

СТРАХ и СМЕЛОСТ! »

4 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Наистина хубав разказ Ваня,роден съм и израснал на морето и знам каква тръпка е.Поздрав.
  • Благодаря от сърце на всички за хубавите думи! Щастлива съм да споделя с вас, че разказът спечели първа награда в Националния литературен конкурс "Яна Язова"
  • Настръхнах при последната изписана дума! Страхотен разказ!
    Давам глас! Успех!
  • Благодаря, Боряна! Изцяло авторки е разказът, без елементи от други места Поне аз не съм чела подобни.
  • Продължавай, а ние ще продължаваме да четем. 😊
    Зачудих се дали съм чела тази история и преди някъде, струва ми се позната. 🙄
  • Благодаря от сърце за хубавите коментари! Това, че срещам такива мнения , е стимул за мен да продължавам да пиша!
  • Чудесен разказ!
    Поздравления!
  • Нямам думи /а това не е често явление/! Ваня, силна и разчувстваща история, разказана много вълнуващо! ❤ Давам глас и желая успех! 🌹✌
  • Много ми хареса,много! Давам глас и пожелавам успех!
Предложения
: ??:??