РОДЪТ (Кратка хроника на един тракийски род) - осма част

  Дядо Костадин, Христакиевият син, беше последен представител в рода на колоритния образ на българския селянин - хубавият, мъдрият, спокоен и чист селянин. Отрано свикнал със земеделския труд, този труд като че ли не му тежеше. Каквато и работа да вършеше дядо Костадин, на страничния наблюдател му се струваше, че тук няма усилие и напрежение - всяко негово действие е красиво, спокойно и спорно. Неговите очи виждат работата само от хубавата ù страна. Погълнат от полски труд, взорът му ще забележи и красивата небесна дъга, и причудливата форма на облаците в синьото небе, и побягналия изпод косачката заек, след който добродушно ще подвикне и ще се засмее, ще забележи и далечните коне, които сякаш пасат на хоризонта меките лъчи на залязващото слънце.
Черноземът на Тракия за него не е кал, а хранителна среда за никнещата къзълджа (пшеница). Воловете, овцете, конете, кучетата, магарето - за него не са безсловесни животни, а кротки другари, всеки със свой характер и той познаваше характера им, умееше да "разговаря" с тях. За него е лош човек този, който "в живота си не е помилвал хайванче". Ние, малките негови внуци, обичахме да слушаме разказите му за добитъка, който е имал през живота си. И всяко от тези домашни животни беше индивидуално и неповторимо, със свое име, навици, характер и съдба. Кучетата Караман и Канджа, воловете Челек и Сиврията, кобилата Роза, макар и отдавна изслужили своята служба при дядо, за нас бяха като живи, ние знаехме много случки, в които те бяха главни действащи лица. Преди да сме чели Йовков, ние опознахме и обикнахме тези мълчаливи герои на стария селски бит...
  Към нивата дядо Костадин пристъпваше с благоговеене, сякаш влизаше в храм.
В неговите ниви нямаше буренче, не можеше да се намери и малко камъче. Даже докато си почиваше, седнал сред нивата - пръстите му шареха и оплевяваха земята около него. Близките му често шеговито го подкачаха: "Хайде докато си почиваме, да оплевим нивата на Сархош Иван (прочут ленивец в село).
  В хубавите летни нощи дядо Костадин жънеше често по месечина и разказваше, че тази жътва е здравословна, че лунните лъчи и Богородица са изцерили язвата, която имал на по-млади години. Богородица му се явявала в тези лунни нощи и той ни я описваше съвсем различна от тази, изрисувана по иконите в черквата. Дядо не ходеше на черква. "Господ ще те чуе и на къра, ако e искрена молитвата ти“.
 Към учените хора се отнасяше с голямо уважение, той самият едва можеше да срича едро напечатан текст. Уважението му към учеността не стигаше обаче до самоунижение. Той разговаряше мъдро с гостуващите заедно с поета Жеко Христов, негов син, поети и писатели, и беше удоволствие да се слуша този разговор. Понякога за неумението ни ние по-изучените да се справяме с житейски несгоди, дядо казваше "Учени хора сте, а защо сте толкова серсем“. Той умееше да се справя по-добре от мнозина учени с житейските проблеми.
  Неукият селянин беше превъзходен възпитател. Неговата педагогика не включваше бой, типичен за тогавашните педагози и въпреки това - влиза ли той в двора си, спират разправии, врява и белите на малките в къщи.
  Силата, която излъчваше дядо Костадин, спираше даже тези, които имаха спорове с него. Малко хора се решаваха да му се противопоставят - даже селските бабаити си мереха думите по негов адрес. Откъде идваше това бих казал страхопочитание към него. Мисля, че авторитетът на Дядо Костадин се градеше на неговото умение да прави всичко, за което се залавяше, както трябва.

  Дядо Костадин почина на 76 години в ръцете на петимата си сина.

... И синове, прехапали езици,

на рамене понасят бащиното тяло -

широко път отварят ечемици

към оня хълм, където засияло

сърцето ми разтворено го чака...

Едно щурче не се стърпя

и над село Тракия заплака.

  Когато спускаха тялото му в земята, ковчегът се запъна в стените на прясно изкопания гроб.

  Баба Злата, жената на дядо Костадин, почти 70 години създаваше топлината и уюта в селския дом на Христакиевия род. В кратко време след сватбата ù през 1919 година, основната домакинска работа премина от свекървата Груда на нейните ръце, както се полага в тогавашните селски семейства, та чак до 1986 година. Един дълъг живот, изпълнен единствено с най-голямото предназначение на жената - да създава хора и да се грижи за тях. Родила пет сина и една дъщеря (починала като бебе), отгледала след туй и повечето от децата на синовете си, тази добра и кротка селска жена като че ли най-пълно олицетворяваше образа на майката.

  На старини лицето ù напомняше лика на някоя светица от църковна икона. Умните ù очи гледаха до сетния ù дъх ласкаво и с любов всекиго от нас - нейните потомци. Думите ù звучаха напевно, мелодично и умиротворяващо. Никой от нас не я помни някога ядосана или сърдита за нещо. Никак не се вързват с нея, не ù отиват думите кавга, викове, сръдни.

  През целия си живот баба Злата беше напускала село Тракия само 4-5 пъти, за да гостува на синовете си в град Стара Загора и 2-3 пъти, за да отиде на курорт с дядо Костадин в Нареченски минерални бани. В този малък тесен кръг са протекли нейните 85 години, изпълнени с постоянни грижи за всички в семейството.

  Ограниченият хоризонт на нейното битие не беше я лишил от духовност, от усет за красотата на живота. Баба Злата обичаше сладкодумно да разказва стари предания и легенди през дългите зимни вечери. В тези сказания злото винаги идваше от тъмни сили извън човека, а хората... те бяха винаги добри. Като тебе, мила бабо.

***
  После дойдохме ние - синове и дъщери, внуци и правнуци на тези хора с яки, мощно вкопани в земята корени, знаещи кои са те и защо са на тази земя. Ние също решихме, че знаем защо сме тук, на земята. Втурнахме се да прекроим и по новому, по-умно от дядовците да подреждаме земното си битие. Нахлухме в града, навлязохме във всички сфери на живота - в науката, в икономиката, в културата, в изкуството, в медицината. Направихме хубави неща, но и много грешки направихме. Натрупали учение, загубихме житейска мъдрост; натрупали благосъстояние, много от нас загубиха здравия народен морал; отворили очите си за света, затворихме ги за чистите извори, дето бликат в кръвта ни от памтивека. Забравихме и даже започнахме да се срамуваме от корените си. А какво е дърво без корен - духне ли го по-силен вятър и ще го катурне.
  Влизаме вече в 21 век, негови чеда ще бъдем. Ако не ние - то децата и внуците ни.
Поглеждам през дрезгавината на изминалите години и столетия към лицата на моите деди, сравнявам се с тях, меря ръста си по техния и се питам - по-добър ли съм, по-умен ли съм станал, по-способен от вас ли съм за красив и смислен живот, мили мои дядовци? Мълчат, не отговарят.
  И ако аз не съм, ако ние сегашните не сме такива, каквито искахте да ни видите, мили мои, то вдъхнете сили на идващите подир нас да ни надминат във всичко!

  Тази хроника записа през 2000 година един от Костадиновците.

  Продължавайте я, потомци!