Тълпата отминаваше малкото момиче, без да му обръща никакво внимание. Температурите бяха рекордно ниски и всеки се загръщаше колкото се може по-плътно в палтото, якето или мъхестия си кожух - лъжлива имитация на топла дреха, в която студът се пропиваше като ледена вода. Бързайки към жилищата, където ги чакаха приятно бумтящи печки и домашен уют, хората едва ли забелязваха мъничкия силует, който с мъка си проправяше път между тях, по чудо успявайки да устои на напора на свирепия вятър.

Една млада жена, подтичваща към къщи, след като току-що беше слязла от автобуса, с пълни пазарски чанти, за миг го видя - малко същество с бледо, но красиво детско лице и коси, разпилени от ледения вихър, облечено в тънко, смешно дълго за него балтонче, явно подарено от Армията на спасението. "Господи, сигурно е замръзнало. Тази дреха изобщо не му държи топло" - помисли си, но после шестгодишното хлапе отмина и постепенно се изгуби в мислите й - мимолетен проблясък на пронизващо нещастие в тази зимна вечер, бързо избледняващ на фона на предстоящите задачи - да извади и подреди продуктите, да вдигне телефона, за да разбере решила ли е сестра й най-после дали ще идва или не, а ако да, ще доведе ли и съпруга си; и след това да се заеме с приготвянето на вечерята.

Беше права. Дългото балтонче изобщо не успяваше да стопли момичето. Вятърът го повдигаше и издуваше, всмукваше се отдолу и го принуждаваше да ходи с ръце, скръстени пред гърдите, за да се предпази от надвисналата угроза на вкочанясването. Бързаше. Беше тъжно, но и мъничко щастливо. Тъгата дотолкова беше пропила душата му, че отдавна беше спряла да го притеснява с присъствието си. Другото чувство обаче - щастието - беше нещо различно и отдавна позабравено. Именно то го караше да бърза, вдъхваше му сили да пълзи срещу вятъра - бавно, но упорито; стопляше сърцето му, докато въздухът влизаше в гърдите му като мразовит трион и ги вледеняваше.

Радваше се. Поводът беше налице и, макар и да не можеше да открие причината, просто се радваше. Щастието извираше отнякъде, неконтролируемо като тъгата - не можеше да се насили да не го изпитва, също както не можеше да престане да страда. А и не искаше да го пропъжда. Липсваше й. Защо беше толкова щастливо? Какво в тази люта зима можеше да го докосне, да му вдъхне отново сладките спомени от едно безвъзвратно отминало време?

Имаше рожден ден, ето какво. Вече беше на седем. Тъгата не го напускаше през цялата година, беше безмилостна, жестока, но дори и тя разбираше, че щом дойдеше този ден, трябва да отстъпи мъничко местенце - не много, разбира се, не толкова, че да му позволи да се прехласва по спомени и мечти, но достатъчно, за да се възроди еуфоричното чувство на радост, обземащо всяко детско сърце при такъв празник. Това чувство не се интересуваше от вятър и дъжд, от мраз и сняг, от мъртвешки студеното им апартаментче, в което можеше да види дъха на баща си и своя собствен; то идваше от нищото и вземаше нещата в свои ръце - разпръскваше облаците и освобождаваше слънцето, правеше вятъра по- малко режещ, снега - мек и нежен, балтончето - по-топло, съживяваше апартамента, разпалваше искрата на живот у самото момиче. И то се радваше.

Вече беше на седем!

Излезе на пресечката на няколко преки от дома и един забързан студент грубо го блъсна - може би не беше го видял, може би просто не му пукаше - това нямаше никакво значение. Беше свикнало да не го забелязват. Не го събори, но бе принудено да вдигне ръце, за да запази равновесие, и внезапен порив на вятъра разтвори полите на балтончето му и го смрази. Тази вечер нямаше сняг, но студът беше ужасяващ. Колкото и да се радваше, не беше забравило предупреждението на татко си. Да се пази от студа. Знаеше много добре какво щеше да му се случи, ако се разболееше. Притеснено подсмърчаше и се молеше дращенето в гърлото му да беше обикновена жажда за глътка вода, а не... нещо по-лошо.

Понякога - както тази вечер - успяваше да отиде по-далече от простичките детски възторг и нещастие и почти да обхване жалката ситуация, в която бяха изпаднали. Да се запита за смисъла. Бързаше за вкъщи... Но какво я чакаше там? Ако татко все още не се беше прибрал от поредната отчаяна обиколка на галериите - никой. И нищо. Никакви подаръци. Нито празнична украса. Нито пък торта и седем запалени свещички.

Нямаше да я има и мама.

Само един пуст, студен апартамент, от чиято незапалена камина лъха хлад, гол и чужд, твърде враждебен, за да го открие в него уютния смисъл на думата дом. И това го караше да тъгува още повече, да сподавя радостта си в сълзи - които се плъзваха по бледите му страни, падаха и, преди да достигнат земята, се превръщаха в ледени кристали.

Откакто мама я нямаше, всичко се промени. Започна бавно да загива - и все още загиваше. Татко вече не рисуваше - когато събра смелост да го попита защо, той отвори уста да му отговори, но не рече нищо, а в очите му се появи объркване и тъга - същата като тази, която то изпитваше. Беше добър художник, картините му много се търсеха - но след смъртта на мама нещо в него се пречупи и вече не успяваше да рисува както преди. Платната му загубиха жизнеността си и постепенно галериите спряха да се интересуват от тях, а той загуби вяра в себе си.

Но все пак беше добър.

Всеки път, щом момичето погледнеше картината на стената, окачена над вратата на спалнята, която преди той ползваше за ателие, а сега като склад за ненужни, отхвърлени платна, трепваше. Тази картина бе единственото, останало им от светлото минало. Изобразяваше момичето. Мъничко, запътено към рисувача, усмихнато и красиво по своя детски начин, с ръце, пъхнати в джобовете на кафявото си палтенце, и коси, разпилени от вятъра - но този вятър беше топъл, носеше оранжеви есенни листа някъде към перспективата - а там имаше път, ограден от двете страни с великолепни високи дървета, пременени в същите прекрасни листа, танцуващи на полъха. Имаше нещо в тази картина - но момичето не знаеше как да го нарече. Ако беше с няколко години по-голямо, щеше да се сети за думата меланхолия. Но сега единственото, което му хрумваше, беше живот. Беше жива. И всеки път, щом очите му паднеха на тази картина, от тях бликваха сълзи и не успяваше да ги сдържи. Защото тя го докосваше, караше го да чувства, да си спомня, да си представя... Да се надява. Напоследък не поглеждаше към нея често.

Добра се до входа и се вмъкна вътре, на косъм избягвайки сблъсъка с качващата се в асансьора мис Бергсен, на която татко му не беше плащал наема от два месеца, и забързано се заизкачва по стълбите.

Във входа също беше студено, но вятърът го нямаше и отпусна ръцете си. Докато катереше стъпалата, радостта се завърна. Може би татко вече си беше вкъщи. Може и да беше забравил как да рисува, но не беше забравил за него. Неусетно пъхна ръце в джобовете на балтончето.

Знаеше, че всичко е само една измислица - че татко все още го няма, а и да се е прибрал, ще го посрещне с усмивка, но и с тъжен блясък в очите, а жилището ще е все така щипещо хладно и неприветливо. Знаеше, че ще го огорчи, когато му каже, че мистър Уотс, при когото го беше пратил да разглежда картини цял следобед, не е проронил и дума за тези на баща му. Знаеше, че го беше пратил, защото галерията на мистър Уотс беше топла и уютна, а той - любезен и добър човек. Знаеше го, но това нямаше значение. Защото илюзията щеше да съществува поне още миг, докато отвори вратата и...

И щом вратата се отвори, ахна от изненада. Отвътре лъхна топлина - задръстеният нос моментално беше забравен. Прекрачи прага и откри, че мрачният апартамент беше променен, съживен, пробуден като животно, дълго спало своя зимен сън. Светлината бликаше отвсякъде, окъпвайки и най-далечните ъгли, прогонвайки всички неприятни сенки. Камината беше запалена и огънят хвърляше игриви отблясъци по украсените стени. И татко беше там. Гледаше момичето и се усмихваше. Масата беше подредена празнично, отрупана с всякакви вкусотии, които отдавна беше копняло да вкуси - печено пиле, няколко наденички, подредени в малка тавичка, голяма купа с ориз по китайски, пържени картофки, шоколадови еклери, сладолед в кутия и още много, много други...

За пръв път през годината се смяха - истински и от душа, смехът извираше от дълбоко. Забавляваха се, както през времето, когато мама все още беше тук. Натъпкаха се до пръсване и когато момичето се предаде с въздишка, пускайки вилицата си със звън в чинията, с недоядения шоколадов еклер, татко му направи знак, като че беше забравил нещо. Стана и угаси лампата, оставяйки само камината да хвърля живите си отблясъци. Когато се върна, носеше торта. Върху нея горяха седем свещички. Момичето успя да ги изгаси с първото духване. И когато вече мислеше, че не би могло да стане по-хубаво, той измъкна опакован в разноцветен целофан пакет изпод масата. Подарък.

Неговият подарък!

Разопакова го нетърпеливо и с радостен писък се хвърли в прегръдките на баща си. Ръцете му бяха големи, но нежни.

Остана загледан в нея дълго, след като беше заспала. После изгаси лампата и тихичко излезе от топлата стая. Преди да влезе в ателието си, се спря и се загледа  голото пространство над вратата с тъга.