Сещаш ли се за онзи специфичен аромат на студ и запалени печки? Шаловете са метнати през врата, чашите с чай димят, а дъхът на хората рисува фигури. Влюбените са притиснати един до друг по-силно, бездомните са се свили в ъглите, кучетата се боричкат, а децата се хвърлят в купчините шарени листа. Земята сякаш се подготвя за нещо по-тежко и мъдро.
Топлите лъчи на слънцето сякаш се отдалечават и се скриват зад някаква стена, заместени от все по-честите дъждове. Дърветата се оголват напълно, прошарените от листа пътеки улягат и добиват кафяв цвят. Хората вървят по-бързо, криейки се от студа… Светът сякаш се свива, предусещайки нещо. Колите хвърчат, някоя майка дърпа детето си за ръката, докато то се е спряло да види оранжевото листо с форма на пеперуда. А знаеш ли, че листата имат дъх на канела! Да, точно на канела! Вечер улиците се опразват, чакайки и чакайки…
Докато най-после… падне първият сняг. Бял, чист, необезпокояван, той натрупва на фона на нощните лампи. Без звук сякаш завива земята, а падащите снежинки потреперват на фона на уличния фенер. Сутринта светът се събужда някак по-мъдър. По-цял. По-чист.
А когато ти излезеш, пред теб ще е едно огромно бяло платно, което чака да направиш първия щрих върху него. Стъпките ти ще остават след теб, а аз ще ги следвам, макар и отдалеч. И ще знам, че ти си някъде там и вървиш… и това ще ме стопля в моята зима тук. А когато се измориш и спреш, рано или късно ще те настигна, за да мога аз да те стопля. А споменът за моя топъл дъх ще стопля твоята зима. И така ще вървим по едно и също бяло платно, оставяйки нашата част от картината. И едва след време, извървели достатъчно път, ще можем да погледнем картината отдалеч и да разберем какво сме нарисували… поотделно, но заедно.
…
А днес ми замириса на студ…
© Марина Всички права запазени