В четвъртъците е празно, с часове си гледам телефона.  В кафенето от сутринта са само арабите, винаги са тук. Никаква работа ли нямат тези хора, по цял ден седят с броениците, десет мъже, седнали обсъждат и се оглеждат.

В разговорите винаги се чува името на този, когото го няма, друго не мога да разбера, ама това разбирам – страшни клюкари. И как оглеждат жените – хем с мерак, хем със злоба – арабска им работа.

И българи има такива – една злоба в погледа, едно мръсно те гледа, сякаш ще те убива, а всъщност те сваля – животинска работа.

Е, има и друга класа, друг вид мъже. Италианците например – и проститутка да води, като с дама се държи – стол ще отмести, ръка ще подаде, а тя го гледа като добиче и вика “тоа па“. Виждала съм ги тук много, идват в кафенето, нали е италианско.

Руснаци също идват, хубави мъже, галантни, ама и те се дуят като въшки пред жените, много се репчат и те като нашите балканци, бъкани с комплекси.

Албанците, не ми ги хвали, всеки ден са тук, реално съм до посолството им. Те и от нашите са по-зле, викат по жените като по животни. Влезе той поръча си бира, а тя около децата – той седне като паша отсреща, тя залък не може да сложи. Колко се нагледах в това ресторантче, роман мога да напиша.

И нашите, за жалост – или едни мутри дебели – командва като военен, или едни смазани мушмороци, не смее да я погледне.

А колко се невъзпитани, не ми се разказва, че ме е срам, че съм българка. Седне, мляска с отворена уста, на сервитьорката крещи, мята бакшиша от метър като на прасе, ама това е – България, така стана, не е било, вика майка, не е било така някога.

Един съм виждала само много възпитан, българин, ама е дядо. Един единствен възпитан човек идва в ресторанта.

По няколко пъти на ден идва понякога, пие кафе и яде лазаня.

Друга класа е той, такива хора вече няма, не ги правят. Да е колкото дядо ми, над осемдесет да е, от онова време другото, царското.

От километри, от походката даже виждаш, че е раснал по друг начин, осанката му различна.

Облечен, елегантен, чист, винаги с дълъг шлифер, риза, пуловерче, якичката – онова поколение, старото.

“Госпожице“, ще каже – “знаете ли какво означава името ви на старогръцки? “, или ще ми разкаже история за произхода на пицата, откъде, как идва, що.

За царска България колко знае, светски неща разказва, но хем с учени думи, хем някак увлекателно, интересно. И аз се обогатявам така, иначе затъпявам на бара.

Като го заслушам, та се унеса и се размечтая – да съм в каляска, на някой търговец жена, богат – я на Буров, я друг.

За първата си любов ми разказва веднъж, такава приказка, само във филмите го има това. Била за него не плътска, като икона била, ефирна му била, така каза – ефирна.

Никога и не си помислял да я омърси, да я оскверни. И така и станало, не я пипнал даже, останала му чиста. Като я гледах вика, светлина в косите й виждах, като ми клепне с клепки, звезда пада. Къде такава любов сега, такива чувства, всичко порочно, мръсно, само порнография!?

Казвал ми е, че е вдовец, за жена си как разказва – роман четеш. С такова уважение говори за нея, за семейството й, за рода й.

Той самият бил от род на учители, дядо му директор на една от първите гимназии, баща му от основателите на Червен кръст тук, абе, учена работа, не като мен – дядовците – все овчари от шопско.

Той самият диригент, свирил  къде ли не – снимки показва човекът – светът обиколил – Виена, Прага, Москва, Париж – не като мен, само на маслините в Гърция и то в едно село забито, че и нищо не изкарах.

Вика, човекът – “като мое дете те чувствам“ – аз баща нямам, пиеше и рано умря, майка все го кълне и на гроба даже още ходи да го кълне, толкова лош бил.

Оженила се щото трябвало да роди, така и казала баба и тя го взела него, не че го искала, но отивала към двадесет и две и я хванало страх вече, че ще остане стара мома, така било някога.

Деца не каза дали има човекът, нищо не говори и не питам, да не го засегна.

Един ден седнал и ме пита – “чела ли си Библията, знаеш ли я“, викам – “нищо не съм чела г-не, аз не чета, като малка ми беше трудно и така зарязах, филми гледам, сериали и клипове“, а той вика “аз ще ти разкажа, да знаеш, че е важно“. И като почна – Авраам, Моисей, Христос, свят ми се зави колко интересно. Викам си – ааааа, затова ли палят свещи в църквите, никога не съм знаела, майка не вярваше и не ме е водила, научих и аз много.

Разказа как бил и по лагери, защото баща му учител, ама го взели за фашист, бащата умрял от срама, а децата в лагери, работели на камъните. После му дали да подпише една бележка и – ще, не ще – подписал, така го пуснали, после направо в операта.

Вика ми едни ден, дошъл по-рано – “красотата ти е френска, изящна, като статуетка си “, е кой ми е говорил така на мен някога – никой?!

Аз съм от “Герена“, там израснах  – момчетата все за футбол говореха, гаджетата  ме водеха на мач, това беше. Не, че не са ме харесвали, комплименти да ми правят, много, ама не така фино.

Ще каже понякога “ще те изкъртя“, то това значи, че те харесва, че си хубава, ама по-грубо звучи, някак просташки. Ей, няма ги вече тия мъже, с онова поколение са си отишли и те, да знаеш!

Подаръци все ми носеше, един път  картина, ама каква хубава – едни макове в поле. Друг път музика ще ми донесе  – Вивалди, Шопен ми донесе, та слушах, то не било лошо, да му свикнеш само?!

Чай ми донесе, арабски някакъв и там бил, дирижирал.  Чай, ама такъв не си виждал интересен, с една чашка рисувана, писана на арабски. Корана ми чете и там знае и там разбира, уникален човек.

Сега за руска литература ми говори, вика – “ще те просвещавам“ за някакъв, какъв беше, чакай записала съм – Гозол, днеска щял да ми разказва за най-големият руски писател ще ми говори, да съм знаела, че било срамота.

Сега го чакам да дойде, всеки момент, руска музика ми е обещал – а, ей го идва:

     - Здравейте, г-н Браменски, как сте днес, чайчето вчера беше превъзходно, арабското!

     - Здравей, Иринче, как няма да ти хареса, от Аман съм го носил, там така го пият с тия чашки, още колко имам да ти разказвам….

     - Кафенцето да ви пускам ли или направо за  ядене ще поръчвате.

     - Днес бързам Иринке, да ти кажа, това кафенце на италианеца, не че не е хубаво, ама леко ми обостря гастрита, а стомахът ми е чувствителен. Затова си позволих да донеса свое, дано не е много нахално и своеволно?!

     - О, в никакъв случай г-н Браменски, вие сте толкова редовен клиент, за такива шефът ми Франко всичко прави, на редовните клиенти казва “не отказвай нищо“.

     - Радвам се, радвам се, ами ето го пакетчето, от него, ако може да  ми правиш, когато идвам. А сега тръгвам, че имам ангажимент с две млади певици, едно драматично сопрано и едно мецо, прекрасни гласове.

     - О, щом имате такава важна работа, разбира се, успех в начинанието, довиждане.

Тръгна си, ей че културен човек. Кафе даже си донесе, ами на тези хора, дето са така отраснали и възпитани и стомасите им са други, виж не му понася на Франко едро смляното италианско кафе, по–така иска, фина работа.

Че и в какво пликче го донесъл, сякаш пръстен ти подарява, не за пиене носи.

Чакай да го пресипя в чист буркан, да не изветрее, името му ще напиша, да не се затрие, тъкмо Франко ще се радва как се грижа за клиентите.

Къде ми е ножицата, а, ето, отваряяяям.

Какво е това вътре, друго пликче – я да видя – това пък какво е –  гащи?!

Прашки някакви, златни, от тия най-изрязаните, дето ти влизат в дупето – объркал се е явно?!

И едно пликче като пощенско, вътре пари, колко  – 140 лева?!

А и бележка има чакай – “Всичко е ясно, да не се крием повече, желаеш ме от първия ден и аз теб. Дай да направим един секс, ама те искам с тези гащи, сега са модерни. Пари съм ти оставил да си купиш нещо, като дойдеш у нас, да си по-така, издокарай се!“.

     - Това пък какво значи?!

Разказът беше отличен в категория проза в конкурса “Новата модерност“ на сп. “Нова социална поезия“