С черни очи

19.02.2005 г., 13:50 ч.

Проза

1912 0 0

5 мин за четене

Тя хвана котвата и я намести. Връвта я дръпна рязко и замалко не падна. Беше с изкрящожълта грейка в тон със ските и щеките, разбира се. В ушите й се виждаха слушалки тип “тапички”, от които се чуваше музика или може би по-скоро джънгър.
Не носеше шапка. Всъщност мразеше шапките може би напук на майка си, която постоянно повтаряше колко са нужни и как без тях се хваща менингит. Това звучеше страшно, но тя никога не обръщаше кой знае колко внимание на майка си. За сметка но това винаги носеше огледалните си очила. Без тях като че ли беше сляпа. Очите й не понасяха прекалено силната светлина, особено когато е отразена в снега.
Сега се носеше нагоре за последното спускане. Повечето хора вече си бяха отишли и тя беше последната, която пуснаха да се качи на лифта. От двете й страни имаше високи ели и борчета покрити с дебели юргани от сняг, а между тях се гушеха храсти, които по-скоро приличаха на огромни снежни топки, останали от играта на великани. Но тя не им обръщаше внимание. Около нея нямаше никой и тя си тананикаше. Неусетно наближи мястото от пътя, където можеш да паднеш много лесно. Трябваше да внимава там. Вместо това обаче тя се беше пренесла на сцената и пееше пред толкова много хора, че не можеше да ги обхване с поглед.
Изведнъж въжето я дръпна рязко и вместо хората, очите й изучаваха отблизо снежинките на пътя. Котвата я удари по главата преди да отлети и снежинките затанцуваха в черно...
Когато се събуди, вече беше тъмно. Главата я болеше ужасно, а тялото й беше вкочанено от студ. Опита да стане, но пареща болка в крака я накара да изпищи и отново да седне на снега. Кракът й очевидно беше счупен. Лоша работа. Добре, че беше достатъчно вкочанен, за да не я боли. Тя погледна часовника си. Минаваше десет. Беше лежала тук пет часа. Цяло чудо бе, че въобще се е събудила. Явно Господ се беше смилил и температурите тази нощ не бяха отчайващо ниски. Извади телефона си - панелът беше счупен и той не работеше. Навярно батерията беше паднала окончателно. Тази сутрин беше само на една чертичка. Тя бръкна в джоба си и извади сандвич. Чак сега усети вълчия глад. Добре, че не беше яла на обяд. Изяде половината сандвич, другата остави за по-късно. Беше чувала, че ако нещо стане в планината, не трябва да заспиваш, защото може да ти е за последно. Значи нямаше да спи. Въпросът беше какво ще прави. Все някак трабваше да стигне до хижите долу. Но как?
Огледа се. Пътеки от двете страни на пътя намаше въобще, а беше немислимо да си пробива път през храстите и дърветата. Вероятно щеше да затъне в някоя преспа и да си остане там докато не се стопи снегът и на някой не му замирише на мърша и гнилоч. Мисълта беше отвратителна и тя я прогони. Трябваше да направи нещо преди още повече да се е сковала. За щастие грейката и якето й бяха чисто нови и топлеха много. Когато се измъкнеше (ако се измъкнеше?!), щеше да изпрати хвалебствено писмо на фирмата производител. Не че някой щеше да го прочете.
Тя хвана здраво щеките и ги насочи надолу. Щяха да й служат за спирачки. Обърна ските настрани и както лежеше започна да се свлича надолу. Кракът я болеше, но нямаше избор. Трябваше да търпи. Тръгна добре, но пътят постепенно ставаше стръмен и скоростта се увеличаваше. Тя се опитваше да спре, но не успяваше. Лявата й щека се закачи за един храст и тя я изпусна. Сега вече бе невъзможно да спре. Счупеният й крак се удари в някаква буца лед и тя изкрещя от болка. Продължаваше да се свлича доста бързо по пътя, а след малко трябваше да завие. Това естествено беше почти немислимо. Тя си представи как с тази скорост се блъска в някоя ела и си остава там, докато... “Господи! Човек!”
- Хееей! Помощ! – изкрещя тя с всичка сила, докато летеше към човека. За миг през ума й мина, че всъщност може би той трябва да крещи, защото, ако го удареше, вероятно можеше да го убие. Дори не усети как се засмя. Ръцете й трескаво търсеха клон и нещо, за което да се хванат като се влачеха по снега и оставяха почти незабележими дири.
Мъжът срещу нея беше с дебел и някак несъразмерно огромен кужух и (червени?) апрески. Беше спрял, когато тя извика и се взираше в нея. Сигурно мислеше, че сънува. След малко осъзна, че трябва да направи нещо. Наведе се и сложи една дебела пръчка пред себе си точно преди тя връхлети отгоре му. Пръчката успя да я спре, но кракът й просто избухна. В главата й падна с трясък черно одеало и тя загуби съзнание.

***

Когато се събуди, беше в меко легло срещу пламтяща камина. До нея седеше момиченце с черни плитки и също толкова черни очи, което я гледаше с интерес. Тя опита да помръдне, но кракът отново я заболя.
- Здрасти. – усмихна се малката госпожица. - Недей да мърдаш, че ще те боли. Така каза тати.
- А къде е тати? – попита тя. Гледаше тези черни очи и й ставаше леко, леко...
- Тати го няма. Умрял е.
- А мама къде е? – попита тя, сякаш нечула отговора.
- Готви.
След като каза това момиченцето скокна пъргаво от стола и излезе от стаята. След малко дойде, хванало ръката на жена около четирийсетте, която й носеше топла супа.
- Цяло чудо е, че оцеляхте. Ако не ви бях намерила сугурно щяхте да замръзнете. – каза жената и се усмихна.
- А къде е мъжът с червените апрески? Ако не ме беше спрял, щях да се ударя в дървото срещу мен.
- Не знам. Не съм виждала никой, а не мисля, че някой от хижарите наоколо има червени апрески. – отвърна жената като си мислеше, че момичето навярно е сънувало. След това я подкани да яде и тръгна да излиза от стаята. Малкото момиченце още я държеше за ръката и преди да излезе, се обърна и погледна болната. Очите й всъщност бяха сини.

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.