17.01.2017 г., 8:50 ч.

С любовта шега не бива 

  Проза » Разкази
1350 2 0
9 мин за четене

Петък вечер. Двете приятелки за поредна седмица са в рок бара. Вероника е въодушевена и се забавлява, както винаги. Ирина, забила поглед в тениската на бармана, върти чаша в ръка. На моменти присъствието ѝ е само телесно, умът ѝ бяга към него. Подпряна на бара, мислейки си за него, Ирина може да почувства ръцете му върху голите си рамене. Поклаща леко глава, за да прогони мислите за него. Поглежда към Вероника. Тя ѝ се усмихва с непринудената си изпълнена с живот усмивка, която я изважда от вцепенението.

Вече беше два през нощта, когато до тях на бара застана някакъв младеж. След известно време започна да им казва „назраве”. Ирина с неохота отвръщаше на опитите му за общуване. Не че не изглеждаше добре, просто не събуждаше интереса ѝ. В последните месеци нямаше мъж, който да го събуди. Тя още преживяваше загубата на една мечта. Всичките ѝ надежди, очаквания се превърнаха в прах. Сега трябваше да започва живота си отначало, с нови цели, нови очаквания. Мъката я смазваше и под тежестта ѝ тя беше безсилна за ново начало. От месеци живееше в еднообразно безвремие. Продължаваше автоматично да върви през живота си. Апатията беше постоянната ѝ спътница. Нещата губеха смисъл. Животът ѝ губеше смисъл. Където и да отидеше, каквото и да правеше, тя бе едно бездуховно присъствие. Душата ѝ беше останала при него.

Започваше да се изнервя от напористите включвания на младежа до нея. Затова след поредното „наздраве”, тя се изправи пред него, обхвана главата му с ръце и го целуна. Нахална, тежка целувка, изпълнена с яд. Той ѝ отвърна със спокойствие и нежност. Подейства ѝ възбуждащо. Хвана го за ръка и го повлече след себе си. Той я последва с готовност. Ирина разбутваше хората, покрай които минаваше, с енергия, отдавна непозната. Замъкна го в тоалетната на бара и заключи вратата. Започна неистово да рови в чантата си, а той само я наблюдаваше мълчаливо. Топлите му кафяви очи следяха движенията на неконтролируемите ѝ ръце. Накрая тя извади един презерватив. Метна чантата си на дръжката на бравата. Разкъса опаковката на презерватива и като го гледаше от упор му го подаде с думите:

 - Изчукай ме! – гласът ѝ беше заглушен от ярост.

Поклащайки глава, той отвърна:

 - Не искам да те чукам.

 - Какво искаш тогава?

 - Искам да ти бъда мъж – продължаваше да я гледа със спокойните си очи.

  - Какво искаш?! – много ясно го беше чула, но не го разбираше.

 - Искам да ти бъда мъж. – повтори.

 - Ти нормален ли си? – вече повишаваше тон.

Той измъкна презерватива, който тя още държеше и го хвърли в кошчето. Хвана ръцете ѝ и каза:

 - Наблюдавам те от известно време. Всеки петък си тук. Харесвам те и искам да бъда с теб.

 - Та ти дори не ме познаваш.

 - Не е нужно да те познавам, за да искам да съм с теб.

 - Глупости не ми се слушат.

Грабна чантата си, отключи и изскочи от тоалетната. Докато се приближаваше към бара, видя, че Вероника я гледа критично.

 - Какви ги вършиш? – попита с остра нотка в гласа.

 - Никакви. Идвинявай, че те оставих. – отвърна и отпи от водката си.

Не го видя повече тази вечер.

 

***

Дойде лятото. Поне на теория. Фактически човек не можеше да усети, че е юни месец. Дъждовете не спираха. Имаше дни, в които слънцето не се показваше изобщо. Ирина и Вероника не излизаха толкова често. Ирина отново беше спряла и тъпчеше на същото място. Беше му се обадила. Бяха се разбрали да се видят и за пореден път не го направиха. Продължаваше да ѝ липсва, а тя продължаваше да се затваря за света и хората. През юли излезе в отпуск. Най-накрая послуша съвета на своя най-добър приятел и започна да използва свободното си време. Записа се на йога и ходеше редовно. Прекарваше по цели дни, излегната на някоя поляна в парка, потънала в измисления свят на книгите. През август замина на море. Резервира си бунгало за десет дни. Наричаше почивката на къмпинг битнически живот. Представата ѝ за такъв живот се изразяваше в бунгало почти на плажа, в което да се прибира винаги, когато ѝ се прииска; целодневно излежаване на плажа по монокини и плуване в морето; разхождане из къмпинга без сутиен под дрехите, без да ѝ пука.

Към средата на престоя ѝ Вероника пристигна с компанията си в съседния курорт. Следващата вечер Ирина облече любимите си къси панталонки, сложи малко грим, върза косата си на опашка и се качи на туристическото влакче. Носеше със себе си само малката си чанта с портфейла и личната карта, цигарите и мобилния телефон. Докато вятъра от движението облъхваше лицето ѝ и разпръскваше мириса на парфюма ѝ, тя се усмихваше вътрешно от предусещането за нещо хубаво. Чувстваше вътрешна лекота. Тази вечер бе в добро настроение.

Слезе от влакчето в центъра на курорта, където я чакаха Вероника и другите. Приближи се към приятелката си с широка усмивка и непринудено кълчене. Прегърна я въодушевено:

 - Здравей, съкровище!

 - Здрасти. Какво става?

 - Какво да става? Всичко е идеално. Здравейте – обърна се усмихната към останалите приятели на Вероника. – Вие как сте? Квартирата добра ли е?

 - Ооо, перфектна е! Само се спускаме и сме на плажа. А при теб как е?

 - Чудесно. Бунгалото е прохладно, а плажът е прекрасен. Има и готино барче наблизо. Може тези дни да дойдете на плаж при мен.

 - Да, може. А сега да отидем да хапнем някъде.

Седнаха в една открита пицария в началото на стария град. След това се преместиха отсреща в любимия бар на Вероника. Ирина подхранваше приповдигнатото си настроение отначало с коктейли, а по-късно с водка. Музиката беше хубава, компанията – приятна. Алкохолът я отпускаше и тя не мислеше за нищо. Само се забавляваше. По-късно вечерта, докато отиваше към тоалетната усети миризма на марихуана. Спря в предверието и ги видя. Двама младежи си подаваха една цигара.

 - Може ли? – попита, докато издърпваше цигарата от пръстите на младежа.

 - Ъъъ. Добре. – замъгленото му съзнание бе сварено неподготвено.

Ирина дръпна от цигарата му и задържа дъха си. Подаде му я обратно като му намигна. Извърна глава и изуха дима.

 - Мерси. – усмихна се и влезе в тоалетната.

 

***

Вече в ранното прохладно утро компанията отиде да закуси. Ирина обича тези ранни часове, в които повечето хора спят. Будни са само трудещите се в пекарните и дюнерджиите. Носи се свежест навсякъде. Пропусна закуската, въпреки че харесва катми и дюнери. Погълнатия през нощта алкохол, още държеше главата ѝ замаяна и създаваше онова блудкаво усещане в стомаха. След закуската се отправиха към центъра, за да чакат първото влакче. Седяха на пейките и си разказваха смешни истории. Ирина започваше да усеща умората, затова се бе излегнала на пейката, с положена глава в скута на Вероника. През повечето време бърбореше и се смееше със затворени очи.

 - Охо. – чу гласа на Вероника.

 - Какво охо? – Ирина отвори очи и се понадигна.

Тогава видя младежа от онази вечер да обкрачва пейката и да сяда срещу нея.

 - Здравей! – има хубава усмивка, не беше забелязала. Въпреки това отвърна с досада:

 - Здрасти. – изправи се съвсем като се дръпна малко назад.

 - Приятно съвпадение. Развам се да те видя.

 - Страшно.

 - Винаги ли си така горчива?

 - Не, само, когато ми досаждат.

 - Не искам да ти досаждам. Искам да ми дадеш шанс.

 - Шанс за какво?

 - Да те обичам. – казва го като най-естественото нещо.

 - Ти наистина не си наред. – завърта очи в любимия си израз на „абе, глупости”. Не можеш да обичаш някого, когото не познаваш. А ти...не ме познаваш.

 - Тогава ми позволи да те опозная. И ти мен. Позволи да бъдем заедно. Или вече има човек до теб?

 - Няма друг, но не това е важното.

 - А кое е важното? Не искаш ли да има някой, с когото да споделиш живота си? Кажи, де? Не искаш ли?

 - Искам. Знаеш ли какво искам? Искам някой да ме държи за ръка понякога, искам да гледа залеза с мен, искам да ме прегръща, докато заспивам.

 - Тогава защо не се съгласиш?

 - Защото малко не ти вярвам и много ме е страх. Накрая просто ще си тръгнеш.

В това време пристигна влакчето.

- Аз трябва да тръгвам. – Ирина стана, прегърна Вероника и каза „чао”. Качи се на влакчето и повече не се обърна.

Вероника и другите станаха да си тръгват.

 - Почакай! – хвана я младежът за ръката. Ти си й приятелка. Кажи ми къде отиде.

 - Щом тя не иска да знаеш, не съм аз човекът, който ще ти каже.

 

***

Ирина се прибра в бунгалото напълно изтощена. Само се съблече и се мушна в леглото. От отвореното прозорче лъха хлад и се чуват гласовете на птичките от дърветата по алеите. Скоро започват да се чуват и гласовете на отиващите на плаж летовници. Ирина вече не ги чуваше. Спа дълбоко и непробудно до късния следобяд. Когато се събуди, полежа малко заслушана в живота на къмпинга. Стана и отиде в банята. Изкъпа се, изми зъбите и лицето си. След това отиде до магазинчето да си купи кафе. Върна се и се изтегна на леглото да го изпие.

Поободрена от кафето започна да се приготвя за плаж. Намаза се със слънцезащитен крем. Обу бански и нахлузи плажната рокля. Горнище не носеше изобщо. Затова харесва токива плажове: можеш да си ходиш по монокини и никой да не ти обръща внимание. Всъщност в днешно време май където и да си никой няма да ти объне внимание. Това я устройва напълно. След пет минути вече лежеше на плажа. Тръгна към морето и се потопи в хладната вода. Сля се със спокойствието ѝ и не мислеше за нищо. Плува дълго. Когато излезе от водата, легна на кърпата и остави слънцето да изсуши кожата ѝ. Лежеше със затворени очи, когато почувства нечие присъствие. Погледна и го видя да лежи с дрехите на пясъка до нея и да я гледа. Изправи се на лакът и се взря в очите му.

 - Ти май не се отказваш лесно? – усмихна му се за първи път.

 - За теб дойдох. И...смятам да остана.

Ирина се приближи и се сгуши в него. Той я обгърна с ръка и я целуна нежно по челото.

© Цветелина Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??