С Пиром годом!
02.01.2018.
Единайсет без четвърт. Пустош. Град без хора, мъртъв и кален. Ръждясал трамвай скрибуца към следващата спирка само с четирима старци.
Търкалям количката, ухилена до уши. Спиро пръхти след мен и пуши:
– Ама, Елено, ти си побъркана!
– Що?
– К’ва е тая твоя работа, бе?
– Е, те такава, те, кьорав ли си? Стой с’а тука, пази, докат’ врътна блока отзад, че ме бавиш. /Човекът решил да се поразходи...Хаха/
– А после накъде?
– Напред! Ти вървиш, аз кръжа. И тихо. На 16-ти ще пием кафе.
– В тая количка колко блока има?
– Колкото нема да изтраеш. Върви!
Стигаме 16-ти, Ваньо Пресното е отворил магазията и аз оставям Спире да пазари кафета и да си мълчи с Коце, дето е един сладък старец от вход „Б”.
Кафето дими, ароматно, ние се споглеждаме влюбено, смучейки цигарки, а отсреща - малко, порутено от СОЦ-а блокче с провиснали коледни лампички и на неколко баби премръзналите гащи.
– Спире, тука тре’а да живееш ти, на четвъртия етаж. /Толкова има и без това, етажи де/
– ???
–Нема асансьор.
Аз се хиля, а той ме поглежда изумен /Демек: „Откъде я намерих тая зла скарида съсухрена?”Ама това, защото Спирето си ми е един такъв - ‘ем висок, ‘ем широк, тежи си на местото, внимателно се любим, щот’ остана ли отдолу задълго, мо’е да се не вдигна, пък съм са тръшнала да го направя да мяза на Долф Лундгрен в младежките му години./
Както и да е. Упорит. Върви, гледа как тъпча на хората пощичките с проценти, и между две тежки вдишвания, пита:
– Ама, Елено, докъде тре’а да вървим?
– Казах ли ти аз, че нема да изтраеш?
– Не бе, говедо, питам просто.
– И сложно да питаш, то се е видело.
Звъни нечий телефон. Ясноооо.
Разделяме се на ъгъла на 15-ти. Даже не ме целува. Тая моя проклетия...
Ама нищо, юрвам се по сокаците и нареждам:
– Леле, само да се върна, каква кавърмица ще ти завъртя, с онуй пиле, дето първо котките го изплюскаха, пък търчах да купувам ново, да не разбереш липсата, и супичка блага, с пресни подправки, и некоя баничка мазна, с праз и мръв, и пищна салата без рукола и семки, съвсем нездравословна, да ти сипна некоя и друга рикийка, в ледените чашки от Мама, и да ти седна в скута, да ти образувам дузина синки с кльощавия си задник...
Майната му на Долф, отдавна мяза разопакована мумия!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елена Даскалова Всички права запазени
