Финалните надписи се появиха на огромния LED екран. Ядосан „Кавалер“ захвърли дистанционното, но отклони ръката си в последния момент. Само това оставаше — да счупи чисто новия си телевизор. Дистанционното се удари в стената, до окачения уред, разби се и частите изпопадаха по пода.

Кавалер се намръщи, изруга тихо, стана от дивана и тръгна да дири поредното разбито средство за управление. Как му се искаше сега да седне пред компютъра и да напише едно дълго и обяснително писмо до Исак Марион, авторът на тъпата новела и Джонатан Ливайн — режисьорът. Сигурно щяха да вземат подателя на гневния имейл за напълно побъркан, но какво пък?

Не, разбира се, че нямаше да го направи, но мислите, които се редиха в главата му го накараха да изпитва все повече ярост към тия кретени, които печелеха пари, правейки малоумни филми, които нямаха нищо общо с реалността. Кавалер дори си имаше „хейт-лист“, както сам си го наричаше. В компютъра, защитен с елементарна парола, се мъдреше текстов файл, а в него се съхраняваха имена на писатели, сценаристи и режисьори, след чийто имена с две точки, биваха изброявани абсолютно лишените им от логика фантазии.

Дистанционното не ставаше за нищо. Въздъхвайки, Кавалер се дотътри до дъбовия шкаф, отвори го и хвърли остатъците вътре, измъквайки чисто ново, универсално и… последното. По-добре тази вечер да не гледа повече филми.

Часът бе два и половина сутринта… с кого ли да започне?

Написа две имена с удебелен шрифт, изпука театрално с пръсти подобно на пианист-виртуоз и затрака бързо и уверено. Щом свърши се върна в началото на дългата си творба и се разгледа. На листовете се кипреха личности като Джордж А. Ромеро, Джон А. Русо, Франк Дарабонт, Пол Уилям Скот Андерсън… а и онзи драскач Сет Греъм-Смит, който си позволи да опропасти една добра книга.

Три и двадесет и три.

Затвори файла и се логна в сайта за запознанства. Време беше да „побъбри“ с новата си изгора. Най-вероятно е дърта и дебела… но какво значение може да има? На линия — „Хризантема“ е на линия. Защо, за Бога, се е кръстила с това покъртително име, Кавалер така и не попита. Всъщност, изобщо не го вълнуваше, имаше си съвсем други планове.

„Радвам се, че се засякохме! — написа той, не издавайки, че е чакал точно нея. Само и единствено в малките часове на нощта, можеше да види ника ѝ светнал в зелено. Радваше го факта, че момичето-жената-лелката-бабата, или каквото там се явява това безплътно създание, пишеше без правописни и пунктуационни грешки. Нарочно беше избрал сайт с платформа без автоматичен спелинг. — Искам да те видя!“

Натиснал веднъж „Ентър“ той се замисли. Отново ѝ отправяше желанието си. Хризантема, обаче, се притесняваше. Нормално! Имаше няколко причини:

Причина едно — тя наистина да е някое същество, което трудно би могло да се опише с думи: или прекалено млада, или прекалено стара, или прекалено дебела, или прекалено слаба, или с различен (от споменатия от самата нея) пол… Може дори да притежава само едно око, ръка или крак.

Причина две — самата тя не знае Кавалер що за стока е. Можеше да е сериен убиец, или изнасилвач, или трафикант на хора… или куп други глупости, които се изсипваха в същото онова пространство, където хората постоянно се подвизаваха.

Причина три (най-малко вероятна) — девойката просто е срамежлива и за пръв път се запознава с човек от чат рум.

„Все още не мога да се реша…“

Редовният ѝ отговор. Кавалерът се намръщи, но този път не искаше да отстъпи:

„Или утре ще се видим, или повече няма да ти пиша!!!“ — тия три удивителни ги слагаше рядко. Най-много мразеше, когато хората започват да изписват километрични съвкупности от знаци. Хиляда удивителни, въпросителни с удивителни, милиони точки и още удивителни. Навремето, когато Кавалер се учеше на четмо и писмо, никой не ползваше толкова много символи, за да замести умствения си капацитет и неспособността да изрази каквато и да била емоция.

Спомни си първата дама, с която си разменяше писма. Господи, това момиче беше уникално. Изписваше най-красивите и дребни букви, които някога е виждал. Но в съвремието всички набираха на клавиатура. Как можеш да определиш какъв е характерът на човека отсреща, когато не можеш да разчетеш неговия истински почерк. Да не говорим, че по онова време, писмата на хартия бяха дълги, описателни, прекрасни дори, а сега всичко се свеждаше до прости изречения, побрани на един ред, в даден шрифт и големина.

„Моля те… аз…“

Тия нейни паузи от многоточия! Сякаш не можеше да довърши нито една мисъл в пустата си глава. Първоначалното възхищение от граматиката на неидентифицираната събеседница се смени с раздразнение.

„Решавай!“

„Добре, така да е! Утре в кафе «Алегра». Ще го намериш ли?“ — Господи, колко глупав въпрос! Интернет опростяваше живота до там, че нямаше нужда човек да мисли изобщо. Пишеш в търсачката и отговорът е пред очите ти.

„Да, ще бъда там утре точно в два след обяд. Ако не дойдеш повече няма да ти досаждам. Носи синя блуза и книга. Коя книга четеш в момента?“

„Ами… по-добре да взема една червена роза…“

Червена роза? Наистина? Добре, както и да е.

„Хубаво, аз ще съм облечен в бяла блуза и джинси. Ще нося книга «Децата на капитан Грант», надявам се знаеш кой я е написал!“ — затвори страницата. Отговор щеше да последва, разбира се. Щеше да копира името на книгата и да я провери в Google.

* * *

Заведението се пръскаше по шевовете. Естествено, че как иначе? Или малката е изплашена, или иска да види първо той как изглежда… или, или, или! Не му пукаше, доста отдавна трябваше да настои на своето и да се запознае с госпожица Хризантема.

В кафенето влезе младо момиче, около метър шестдесет и пет (прекалено ниско за неговия вкус). Лицето ѝ бе кръгло, наплескано с мазилото наречено фон дьо тен, та да не си личат пъпките, които сто процента е изстискала пред огледалото, преди да тръгне за срещата. Не можеше да се нарече дебела, но със сигурност не беше и слаба. Къси, трътлести крачка̀ и обемно дупе, стягащи се в тънка талия и слаби рамена. Ако живееше в древните времена, сигурно биха ѝ построили статуя. Косата, о, косата! Мръсно жълт — да, мръсно жълт — ластик стягаше яркочервени косми в рехава опашка.

Кавалер спря да се вглъбява. Преди години жените, поне тези, с които контактуваше, се поддържаха, а сега? Тези същества не познаваха нито болката от корсетите, нито тежестта на едри букли, прихванати с множество фуркети, които се забиват в скалпа… нищо. Прикриваха следите от зле поддържаната си кожа и туйто.

Хризантема го видя и се закова на място. Ококори безличните си кафяви очи и Кавалер се закле, че дори не мига. Усмихна ѝ се, изправи се и с примерени движения, се запъти към невзрачната ѝ личност. Приближи се и се поклони плавно, въпреки че хората вече не обръщаха внимание на подобни неща:

— Радвам се, че най-накрая виждам най-красивото цвете, раждало се някога под слънцето! — не можеше да се отрече, че чарът му над тези девствени и свенливи моми върши работа. Девойката заклепа бързо, усмихна се смутено, сведе поглед и приглади мазната си коса назад с трепереща ръка. Интересна, как не! Поредната неудачница. Ех, жалко…

* * *

Тъкмо да закопити дистанционното, ала се спря. Спомни си, че това е последното. Хората в магазина и без това го гледаха доста странно, когато той изкупуваше всичките им подобни стоки, при това на всяко зареждане.

Изключи телевизора и тръгна към банята. От около месец не си бе писал с никого. Нямаше желание за нови познанства, които несъмнено щяха да го разочароват. Щеше да си легне рано и макар да не можеше да спи, поне щеше да симулира сам за себе си.

Просторната и модерна баня го приветства. Застана пред огледалото и започна да мие зъбите си с електрическа четка. Изплю се. Два зъба. Погледна се в огледалото и отвори уста да види точно откъде бяха изпаднали. Прибра четката в шкафа и тресна вратата с яд. Прискрипа показалеца си и без да иска откъсна част от него! Изруга, но по ония негов си старомоден начин, не закачайки ничия майка. Поклати глава и тръгна към кухнята.

Естествено хладилникът беше празен. Тресна и тази врата, но поне не забрави да си махне пръстите. Как щеше да пише, ако липсваха половината му израстъци?

Седна пред компютъра и започна да изучава нови сайтове.

* * *

Тя беше нещо напълно различно. Отговаряше му бързо и точно, без да търси правилните или клиширани отговори в Интернет. Нейният ник бе „Кристина“, дали истинско или не, името му харесваше. Неговият псевдоним бе „Антоан“, което при регистрация му се стори красиво и загадъчно, а сега напълно банално и изтъркано. Не можеше да го промени, пък и Крис обичаше да се обръща към него с Тони. Всъщност Антоан от доста отдавна бе започнал да мрази имената, избягваше ги, но хората все трябваше да се наричат някак… нали?

„Искам да се видим!“ — написа ѝ. Контактуваха от близо два месеца, през които Антоан загуби два нокътя на десния си крак, половината си ляво ухо, и някак успя да съдере зърната на гърдите си, но пък му доставяше удоволствие просто да се рови из дербите на съзнанието наречено „Крис“. Приемаше всичко, което тя споделеше за чиста монета, което си беше напълно наивно от негова страна, с толкова опит зад гърба.

Но ето че дойде моментът. Трябваше да се видят.

„Аз също. Очаквах да го поискаш.“

Антоан се оцъкли на мигновено изникналите букви. Без увъртане, без недомлъвки, без проклетите емкотини и точки, които по-глупавите му събеседнички ползваха вместо изрази. Бе се подготвил за поне още седмица изпълнена с напъни да придума своята Крис за рандеву. Трябваше да се досети, че тя не е като останалите, че е друга. Това малко го натъжи, въпреки всичко. Значи щяха да се видят. Край с преписките.

„Кажи кога и къде.“

„Ти ме покани, ти кажи!“

„Утре?“

„Щом е за теб, съм свободна.“

„В кафе «На ъгъла»?“

„Чудесно, ще бъда там точно в дванадесет и половина. Ще нося червена блуза и черна пола.“

„Аз бяла тениска, джинси и романът — «Децата на капитан Грант»…“

„Жул Верн… обожавах тази книга като дете. Добре, аз ще взема „Капитан Блъд“, щом ще сме на приключенска вълна.“

Утре всичко щеше да приключи. Колко тъжно.

* * *

Антоан се оглеждаше напрегнато. Стана един без петнадесет, но Кристина не се виждаше никъде. Сякаш всички посетителки от женския пол се бяха наговорили и този ден нито една не носеше червена блуза или черна пола. Може би го е вързала? Това често се случваше, при такъв род запознанства, но някак точно тя не му приличаше на човек, способен да си играе с хората.

Пристъпи през прага. Гордо вдигната глава, красиво лице, зелени очи и гарваново черна коса. Стилна червена блузка и впита черна пола до коляно. Дълги крака, стройна фигура, съвсем лек грим… ех, прекрасна е, наистина. Антоан се зачуди, какво търси това привлекателно и със сигурност интелигентно момиче из сайтовете за запознанства. Та половината мъже не можеха да приберат езиците си, съзирайки подобно видение.

Антоан се изправи и поклони, с присъщата си елегантност, а тя… тя му отговори със прецизен реверанс. Не само красива, не само умна, но и с перфектни обноски.

— Тони, много се радвам, че най-сетне се виждаме.

— Аз също, мила моя…

* * *

Не му отказа да го придружи до дома. Жалко. Надяваше се на друго, но тя без излишно кокетство, го последва още на първата им среща. Също като останалите. Всички те на бърза ръка се съгласяваха със своя ухажор. А и защо не?

Антоан бе висок, млад и силен. Даваше вид, че притежава много пари (което си беше истина, но пред жените трябва да се парадира), имаше прекрасни маниери и постоянно ласкаеше егото им… особено на по-грозните.

Кристина се спря по средата на просторния хол и се обърна към него. Чакаше. Стана му ясно, какво точно, но нямаше да го получи.

— Да ни налея по чаша вино? — попита я тихо, а вътрешно кипеше.

— Да, благодаря, аз… къде е тоалетната?

— В дъното — посочи троснато, сви рамена и се запъти към кухнята. Забеляза, че чантата на Кристина е направо огромна. Никак не приличаше на тоалета ѝ, но това не го вълнуваше в тоя момент. Взе две прескъпи чаши, и сипа в тях още по-скъпо вино. Подуши аромата на червената течност и се намръщи. Как му се щеше да може да се наслади на тази великолепна реколта и тежкия мавруд да погали изисканото му небце. Ала не, това никога повече нямаше да се случи.

Озовал се отново в приемната спря. Това рядко можеше да се види. Крис се бе преоблякла в черни, кожени панталони и трикотажна тениска. Да не би да си падаше по садомазохистични изпълнения? Е, всеки с вкуса си, помисли си той.

— Не се приближавай! — изсъска тя и извади къс меч иззад гърба си. Антоан се ухили глуповато, остави чашите на малката масичка, вдигна ръце и зачака.

— Следим те от много време, господине! Как е името ти?

— Вече не го помня.

— Не ме интересува. Знаем всичко за теб, знаем и как да те унищожим, демоне!

Демон? А я имаше за разсъдлива. Много мразеше, когато му слагат някакви странни епитети, или се опитват да го изкарат нещо, което със сигурност не е. Не че някога Антоан е виждал демон, но от представите си за тези същества, никак не се оприличаваше с тях. Вярно, черпеше информация от митове и легенди, както и от филми и романи. Кой знае, може в действителност и да си приличат.

— Добре! — сви рамене Антоан. Изпълни се с живец. Отдавна не се бе борил с храната си. Повечето жени бяха слаби, страхливи и крайно тъпи, че да му се опрат. Веднъж една без да иска извади окото му, докато риташе и махаше напосоки. Ала вместо да хукне да бяга, виждайки зрителния орган в ръцете си, се разпищя и парализира от страх. Ааа… как можа да забрави и оная доста дебеличка мома, която се оказа мъж. Битката беше доста кратка — травеститът удари Антоан в лицето, с огромен, месест юмрук; скочи отгоре му и продължи да го налага, но сланините бързо го доведоха до тотална загуба на сили и побойникът загуби двете си ръце…

Кристина нададе вой на амазонка и нападна със смешния си „нож“. Насочи оръжието към врата му. Да, къде другаде да се цели? С грациозен отскок, той ловко избегна удара. Момичето настъпваше, той отстъпваше. Не я докосна, а тъй като бе способен да се движи много по-бързо от нея, тя не успя да го пореже нито веднъж. Много скоро щеше да се умори и чак тогава Антоан щеше да действа. Реши да я умъртви бързо и безболезнено. Малката успя да му влезе под кожата.

Тя се задъха, опирайки се о стената, с острие вдигнато пред гърдите:

— Не съм сама…

— Това е ясно!

— Ще си платиш за всичките животи, които си отнел! — пропищя Кристина, но все още стоеше в същата поза. Трябваше ѝ време да се съвземе, да нормализира дишането си и да поуспокои малко мускулите си, които сега със сигурност я боляха дяволски. Е, да, но Антоан нямаше намерение да чака подобно нещо. Преди да разбере, какво ще я сполети, той се хвърли към нея. Счупи врата ѝ, нанизвайки се на меча. Изтегли се назад. От тялото му не покапа кръв, тя отдавна се бе съсирила.

* * *

Напълни фризера в килера. Хладилникът също натъпка, но не достатъчно. Да можеше въпросната Кристина да е малко по-пълна.

Вече сит дойде време да погледа телевизия, а после да симулира сън. Седна на дивана и си пусна филм. Тъкмо заби поглед в творението на Робърт Родригес, когато екрана се завъртя. В единния момент гледа как Роуз Макгоуън се вихри на пилона, в следващия тя е с краката нагоре. Вътрешно изстена от досада, ала сложи смъртната си маска — отворил уста, изплезил език и изцъклил очи.

— Къде може да е тя?…

— Най-вероятно зомбито я е убило и изяло!

— Не трябва ли все пак да я потърсим?

— Не, ние завършихме това, за което дойдохме. Ще вземем тялото и ще го изгорим…

— Ееее, тук нещо не съм съгласен. Ами ако стане като в „Завръщането на живите мъртви“ и токсичните му изпарения попият в земята и оттам изскочат други зомбита?

— Прав си, по дяволите, не се сетих… ами тогава да го заровим, а?

— Да набием ли и един кол в сърцето?

— Ама той не е вампир!

— И к'во от туй? За всеки случай…

„Колко точно тъпи може да са хората?“ — помисли си Антоан, гледайки в отражението, на вече изключения телевизор, как натрапниците чупят една от масичките, изострят крачѐто ѝ и го забиват в гърдите му, дори не успявайки да уцелят търсения орган.

Натовариха тялото му в багажника на раздрънкан Форд Орион, а главата му предпазливо поставиха на задната седалка.

Добре че се бе наял, щеше да е дълга нощ… горките хлапета!