В един задушен юлски следобед на мегдана на село Гачево спря очукана хонда. Зад волана бе млада жена с прибрана в стегнат кок черна коса. Тя свали черните си очила и се загледа в напуканите плочки пред сградата на кметството. Извади кърпичка и избърса потното си чело. Не благоволи да слезе от колата. Седеше отпусната на седалката, вероятно чакаше някого.
По едно време от кметството излезе чистачката, пълничка жена на пенсионна възраст. Новодошлата натисна клаксона и махна с ръка. На чистачката този начин на привикване й се видя нахален, но се усмихна и отиде да види какво иска нафуканата гражданка.
– Здравейте, кметът дали е тук?
– Не, излезе по работа, но предполагам скоро ще се върне.
– А в селото дали има свободни имоти?
– Къща ли търсите?
– Не, по-скоро стая, където да се настаня.
– Вие тукашна ли сте, не ви познавам?
– Не, просто минавах и… мястото ми хареса.
– Аха – отвърна чистачката и кимна, въпреки че бе крайно изненадана от чутото. – Има варианти. Например къщурката, в която живееше чичо ми, от години е свободна. Той почина и…
– Какъв е наем искат собствениците?
– О! Предполагам около двеста лева на месец, но все пак трябва да попитам братовчедите.
– Добре, заинтересована съм. Дайте, моля, телефон за връзка! След като поговоря с кмета, ще хвърля едно око на имота.
– Ей сегичка ще ви го дам. Ама не стойте в колата, заповядайте във фоайето на кметството. Има климатик.
– Не, благодаря. Тук ще изчакам.
– Както желаете.
Няколко минути по-късно се появи кметът. Чистачката му махна и каза:
– Госпожицата иска среща с теб.
– Да заповяда – отвърна той и пухтейки се закатери по стълбите.
Вратата на хондата се отвори с жално скърцане. Младата жена извади чифт алуминиеви патерици и се извърна настрани, за да може да измъкне краката си, които бяха изпънати и заради странната си вдървеност приличаха на излишен придатък към тялото. Коленете й бяха оковани в шини и не можеха да се сгъват. Обувките й – бяло сабо – за момент увиснаха на върховете на пръстите.
Жената явно се чувстваше неудобно от вторачените в нея погледи. Стъпи на земята, подпря се на патериците и се изтласка нагоре с рязко движение на ръцете. Дори изправена в цял ръст изглеждаше дребна и немощна. Иначе бе по детски миловидна, въпреки че бръчиците около очите подсказваха, че е прехвърлила трийсетте.
Кметът се почувства неудобно. Понечи да я подхване, но тя с махване на ръка му сигнализира, че не се нуждае от помощ.
Тръгнаха към входа на сградата. Жената се придвижваше на леки подскоци, премествайки краката си едновременно напред. Стъпваше сковано на земята, понякога на цели стъпала, понякога на пети. Макар и тромава, походката й бе стабилна и като че ли нямаше опасност от падане. Обаче отпред имаше стълби…
Жената изгледа с ужас стълбището. Никак не е лесно да се качваш по стълби, когато коленете ти не функционират.
– Да ви помогна – рече кметът и се приближи.
– Всъщност… имате ли нещо против да проведем разговора тук, за да не се мъча. Виждате, че имам проблеми с придвижването.
– Да, разбира се.
– Казвам се Карина Далевска. Бих искала да се заселя във вашето село. Разбрах, че има свободни квартири. По професия съм лекар, специалността ми е „Вътрешни болести“. Бих могла да помагам на болните тук. Предполагам, че тук има доста възрастни хора…
– О, да. Разчитаме на един стар доктор, който обаче се вясва един път седмично. Но нямаме предвидени средства за…
– Не е нужно да ми плащате.
Кметът я изгледа подозрително.
– Това е чудесно, но …
– Имам диплома, ще ви я покажа. Практикувала съм седем години.
– Хубаво. Безплатно? Наистина?
– Да, безплатно.
– Защо избрахте нашето село?
– Природата ми хареса.
– Добре, ще ви помогнем да се настаните.
– Благодаря. – Карина се усмихна и заподрипва към колата си, очевидно доволна, че не се е наложило да изкачва стълби. Отне й повече от минута да се намести отново зад волана. Кметът и чистачката се спогледаха. Цялата тази работа им се виждаше странна.
– На колко години сте?
– Трийсет и две.
– Значи ставате най-младата жителка на селото.
– О! А дечица няма ли?
– Идват няколко при бабите и дядовците си през лятото, но само за седмица–две.
– Тъжна картинка.
– Да, тъжна. Затворихме училището преди двайсет години.
– Съжалявам.
Малко по-късно Карина се договори за наема с братовчедите на чистачката. Те обещаха да й помогнат при пренасянето на багажа.
– А вие тук сама ли… – подхвана кметът.
– Да, сама ще живея тук.
Стиснаха си ръцете и се разделиха.
Хората се зарадваха, че в селото постоянно ще има лекар. С помощта на наемодателите Карина устрои импровизирана приемна в хола на къщата. Бе донесла нужните инструменти и консумативи, и можеше да си върши качествено работата.
Още първия ден дойдоха няколко бабички. Те по-скоро целяха да проучат докторката, не че нямаха сериозни здравословни проблеми. Карина ги прегледа и им даде съвети. Те започнаха да я подпитват защо е дошла в това забутано село, защо работи без пари и как е пострадала. Но Карина нямаше намерение да разкрива нищо. Даде да се разбере, че не обича любопитковците.
Седмица по-късно стана ясно, че мнозина ще намажат. Карина често отскачаше с колата до града, за да купува лекарства, които впоследствие раздаваше безплатно. Транспортираше тежкоболни в градската болница. Тя се справяше добре с шофирането, защото хондата бе специално пригодена за хора с недъзи на долните крайници.
Селяните й се отблагодаряваха, като й даваха зеленчуци от градините си, яйца, ракия, луканки и печени кокошки. Първоначално тя приемаше неохотно подаръците, но после свикна с тази размяна на услуги за стоки. Постигнато бе негласно споразумение.
Обаче в затворено общество, каквото бе село Гачево, неизвестностите не се толерираха. Те пораждаха напрежение. Карина не казваше нищо за себе си. Защо е дошла при непознати хора и защо им помага? Защо не споделя нищо за инцидента, при който е пострадала? Защо живее в изолация от близките си? Твърде много неща пораждаха любопитство. Когато тя плати болничния престой на едно циганче-сираче, из селото тръгнаха лоши слухове. Мнозина подозираха, че Карина харчи нечисти пари и се крие от някого, че вероятно е била пребита заради някакво прегрешение и сега изкупва вината си. Смятаха, че поведението й е ненормално. Все пак… сама жена. Иначе всички бяха доволни от медицинските й умения.
Един шпионин, надничал през прозорчето на банята, докладва, че Карина се къпе, седнала на тоалетен стол. Сваляла шините, но пак не можела да си сгъва краката. Търкала се с гъба и плачела от болка. А накрая толкова се разтрепервала, че едва успявала да пристегне отново коленете си, които били нашарени с безброй белези. Гърдите й били хубави, нетипично хубави за саката жена.
Докторката вече имаше лошо име. Неприязънта достигна своя връх, когато, година след пристигането си в селото, Карина наду корем. Бе бременна. Бабите изпаднаха в потрес, чудеха се кой е бащата. Подозрения тровеха малката провинциална общност. Дъртите мераклии се кълняха, че не са виновни. Как бе възможно сама жена, която отскача за не повече от час в града, да забременее. В къщата си тя, уж, бе приемала само пациенти. Бе изглеждало, че води затворен живот. Но някой я бе обладавал, без да се притеснява от недъгавостта й. „Дяволска работа“ – мърмореха бабите и се кръстеха. В кабинета на младата лекарка вече рядко се вясваха пациенти. Доверието бе разрушено. Някой пращаше доноси в полицията с надеждата Карина да бъде разследвана.
Беше петъчен следобед. Кметът тъкмо се канеше да подремне на канапето в канцеларията си, когато някой почука на вратата. Сумтейки от досада, той отиде да отвори.
На прага стоеше доктор Далевска. Беше се запъхтяла от изкачването на стълбите. Пред очите й се бе провесил кичур черна коса, който тя не можеше да отметне, защото се бе вкопчила в дръжките на патериците си. Пръстите й потреперваха, по челото й се търкулна капка пот.
– Така не може да се работи! – каза тя и се намръщи.
– Моля?
– Из селото се разпространяват тъпи слухове и започвам да се дразня, а по принцип съм много спокоен човек. За това искам да поговорим.
– Заповядайте, седнете! – Той й предложи стария протъркан фотьойл – най-свястната мебел в канцеларията.
Карина се добра на подскоци до фотьойла и се тръшна на него, захвърляйки патериците, при което краката й подрипнаха и застинаха в хоризонтално положение. Обувките й, тип сабо, увиснаха за момент на пръстите, после изтопуркаха на пода. Малките боси стъпала клюмнаха навътре, сякаш в тях не бе останала капчица живот.
Тя потърка наедрелия си корем и каза:
– Вижте, местните имат различен манталитет, което е съвсем нормално. А аз съм градско чедо.
– Съжалявам, че не ви харесва тук.
– Напротив, харесва ми. Но вече не идват пациенти. Всички ме одумват.
– Ще поговоря с хората – каза кметът и изгледа скептично младата лекарка.
– Точно това смятах да ви помоля. Така… Сега ще ви разкажа моята история, а вие просто им я предайте, дословно. Става ли?
– Става.
– Пострадах преди две години. След като напазарувах в кварталния магазин, се опитах да заобиколя една паркирана отпред кола. Точно в този момент пиян шофьор помете въпросната кола и аз се оказах прикована към стената. Коленете ми станаха на сол. Шест месеца бях в болница. Годеникът ми първоначално ме подкрепяше, но като видя, че не се възстановявам, ме заряза. Не му се сърдя, разбирам го. Хирурзите се стараха много, но не се получи. Нали разбирате, смазани капачки, стави, хрущяли. Накрая просто ме сковаха криво-ляво, колкото да мога да стъпвам. И така… Все пак се радвам, че мога да ходя.
Получих голямо обезщетение по делото. Канех се да дам всички пари за лечение, но след като се посъветвах със специалисти се отказах – никой не можеше да даде гаранции, че ще се възстановя.
Върнах се на работа, но още първата седмица разбрах, че няма да се получат нещата. Твърде много стълби, твърде много обикаляне. А аз не можех да издържам дълго време на крак заради болките. Рискувах да се превърна в наркоманка. Реших да се заселя в провинцията и да помагам на болните, доколкото мога.
После знаете… дойдох тук. А, за бебето! Копнея да си имам детенце. Обадих се на един бивш съученик, с когото преди цяла вечност бяхме гаджета. Той продължава да ергенства. Казах му, че съм инвалид, но искам да имам бебе. Той се нави да ме чука, без никакви други ангажименти. На връщане от града се отбивах при него – той има вила наблизо. Справи се отлично момчето, въпреки че в началото се чудеше как да процедира с проклетите ми крака. И взех, че заченах. Това е всичко.
Кметът въздъхна. Впери тъжен поглед в изпружените й крака, надутия корем и изтерзаното от мъки фино лице. Каза:
– Всичко ще се оправи, момичето ми.
Помогна й да се изправи и да си обуе чехлите. Навела глава, тя закрета надолу, преодолявайки съсредоточено стъпало след стъпало. Патериците й поскърцваха при допира в мраморните плочи.
За доктор Карина Далевска дойдоха по-добри времена. В кабинета й отново заприиждаха пациенти. А градината на наетата къща разцъфна под грижите на работливите баби, които се кълняха, че ще помагат за отглеждането на бебчето.
© Хийл Всички права запазени