Самотата й личеше на лицето...

Беше необичайно топъл януарски ден. Нямаше и помен от малкото останал сняг по улиците, а подухващият южняк придаваше на околността едно приятно усещане за пролет. Тя вървеше бързо и целеустремено по малката уличка, която се падаше успоредна на главната централна. Погледът й както винаги бе скован и забит в земята пред нея, веждите намръщени в изкривена линия, каращи челото й да се набръчква. 
Хората, които я подминаваха се вглеждаха в лицето й с интерес, търсейки очите й. Ала тя не поглеждаше никого - като че ли бе сам самичка на света. В ръката си стискаше дребни монети, а палецът й постоянно играеше по другите пръсти, подсигурявайки че парите са там. След минути вече беше приближила малката църква в края на уличката. Старите железни врати бяха широко отворени, сякаш очакваха пристигането й. На входа старицата погледна младото момиче и тъжна усмивка проигра на лицето й. 
- Обичайното ли, дете мое? - попита възрастната жена нежно.
- Да... - промълви тихо девойката и кимна бързо с глава. Протегна ръката си и изсипа монетите на плота пред нея.
Старата дама плъзна ръка по повърхността, прибирайки парите в монетника, сетне се протегна и улови дебела жълта свещ. - Заповядай. - усмихна се жената. 
Девойката кимна и допусна усмивката, породена от възпитанието й да се прояви на лицето й. За миг. След което отново стисна устни в тънка черта. Секунди по-късно вече стоеше до съда с пясък и оглеждаше другите горящи свещи. Днес бяха само четири... 
- Хмм, вчера бяха единадесет... - помисли си тя. - Явно денят днес е бил тъжен за по-малко хора...
Стискайки здраво крайчеца на свещта, тя протегна ръката си, която се губеше в големия плетен ръкав на пуловера й и запали фитила от съседна свещичка. Прибра я близо до тялото си, като закри с другата си длан пламъка от едната страна. Сякаш й беше навик. Разтърси главата си и се усмихна на собствената си несъобразителност. - Та, тук няма вятър... - прошепна изпод нос.
Лицето й се освети в мека жълта светлина, разкривайки миниатюрните бръчици около очите и устните й. Но тези бръчици не бяха от изминалото време, тя все още бе прекалено млада. Не, те бяха породени от тъгата и самотата, с които наскоро се бе срещнала. Очите й, взиращи се в пламъка проблясваха. На тъга... 
Рязко вдиша носния секрет, който целеустремено се бе насочил към устата й и издиша въздуха през зъби. Стисна очите си здраво, промълви думите "Липсваш ми...", след което заби края на свещта в ситния пясък. Точно по средата на съда. Винаги я слагаше там. Огледа внимателно разстоянието от всяка страна, уверявайки се, че свещта е центрирана. Десния край на устата й се изкриви в лека самодоволна усмивка. Всичко беше перфектно. Настана време. Прекръсти се бързо и притеснено, сякаш някой я наблюдаваше, завъртя се на пети и пое по пътеката към железните врати. Там възрастната дама стоеше приведена, подпирайки се с една ръка на стената, чоплейки с другата студения под от две големи капки засъхнал восък.
Девойката мина близо до нея и кимна сковано за довиждане.
- До утре... - отвърна старицата, проследявайки с очи момичето...

- Охх, самотата й личи на лицето, тъй свирепо... - помисли си тя, докато затваряше железните порти след познатата гостенка, от която вече нямаше и следа...