Беше една от онези зими, които помня още от дете. С накачулени от снежни преспи борове, като белобради старци накацали по склона на връх Персенк. Застинали в студена тишина, от която оживява пред очите ти  ледена приказка.

     От там се открива величествена картина към безкрая, в който диша Родопа планина.

      Като накъдрена дантела, пълзят нискостеблени храсти и плавно се сливат с величествените гиганти – смърчовете.

      През лятото по  тучните ливади  се носи монотонен тропот от копита, на свободно пасящи коне, чийто стопани не прибираха чак  до зимата...

      По време на Аграрно- промишлените комплекси /АПК/ са построени огромни помещения,наречени сеновали по на два етажа.Горният, претъпкан със сено, служеше за изхранване на безброй овце, които зимуваха в долния етаж на тези помещения.

      Отмина това време и всичко запустя, останаха останки от сено и полуразкъртени ясли.Скърцащи зловещо врати, пришпорвани от лютия вятър.     Покрай една от тези постройки се ширеше огромна ливада , която нямаше вече кой да коси и от съседните села пущаха конете на паша там.

     А те, конете, почувствали тази свобода и нежния полъх на летния вятър, не усещаха приближаващата зима, пък и нехаеха за нищо,за тях, това беше живота...

    Не мина много време и се разнесе  мълвата, за изгубени седем коня. Събираха се групи от хора, направиха големи преходи от връх Персенк, до местността Перелийца, намираща се в подножието на върха. Но не откриха конете. Започна зловещата зима и търсенето спря...

    Спомням си, че тогава натрупаха големи преспи сняг, задържаха се чак до късно през пролетта. Имаше места, където те достигаха до 2-3 метра височина. Наоколо тишина, в която само спомените пропукват сред заснежените дървета. А конете, за подслон избрали  сеновала, там да стоплят студените си тела и да отпуснат уморените мускули...

    Но настръхнал вятърът, заблъскал яростно по стените и резето, което затворило от вън вратата, решило съдбата им.Останали вътре, без вода,без храна дни наред, дочакали смъртта си, като се избивали един друг, докато все още имали сили.

    Рано на пролет минал случаен човек и надникнал през малкото прозорче. Наддал ужасяващ вик от картината открила се пред очите му.

   По стените, кървави вадички, замръзнали през зимата, сега се стичали сякаш сълзи, прегризани гърлата, като черни дупки зеели и само белите зъби стискали още кървава козина. Копитата изранени от удари по стените, търсейки изход, приличали на кървави запетайки. Сякаш филм на ужасите съдбата е творила в този промеждутък от време. Там, високо сред снежните бури и останките от някогашните АПК...

   Дълго време не можах да отклоня мислите си в друга посока. Въображението ми пресъздаваше тази картина  години наред.И все още,когато сняг покрие билото на върха,там долу се чуват писъци... и конски копита удрят стените на полуразрушения вече сеновал. А снегът, когато затрупа входа и покривът килнат на една страна простене, аз знам че пее песен за самоубилите се коне...