Самураят
Той бе неудачник. И си го знаеше. Още от малък свикна с провалите. Свикна с обидите и подигравките. Винаги последен успяваше да си завърже обувките в детската градина, а когато измислиха обувките без връзки, постоянно бъркаше лява с дясна и отново бе на опашката. Всички рисуваха по добре. Неговите рисунки винаги будеха смях и недоумение в учителките, и той, смутен дори сам не можеше да обясни какво е нарисувал. Говореше малко и рядко се смееше. Страхуваше се да не сбърка. Да не каже нещо глупаво. Възхищаваше се на момчетата, които смело обясняваха това- онова, смееха се гръмко и винаги бяха първи в бягането. В училище нещата стана още по-зле. Имаше прякор - Смотания. Момчетата се срамуваха дори да говорят с него, а момичетата.. Не е за разправяне. Повечето открито му се смееха, някой дори го обиждаха, а имаше и такива които го съжаляваха. Те бяха най- страшни. Съжалението е по тежко от обидата. Мъжете знаят това. Когато завърши гимназията, вече беше завършен неудачник. Спря да расте когато стигна един и седемдесет. Лицето му, безлично и обло, приличаше на месечна, носът орлов и провиснал, като на арменец, а зъбите криви. От притеснение, Смотаният не можеше да говори с хора. Мълчеше сконфузено , навел глава, и събеседниците му се чудеха как да се отърват по- бързо от него. Родителите му го смятаха за слабоумен. Баща му мислено се чудеше той ли е баща му, но носът му бе същият като неговия. Винаги се срамуваше от сина си и Смотаният го знаеше. А това е тежко. Усещаше го с всяка своя клетка. Майка му не се интересуваше от него. По цял ден се гримираше, ходеше на бинго и се фръцкаше по моловете с превзетите си приятелки, които киснеха все у тях, пощипваха го, смееха се на смешното му лице и открито го оплакваха.Един ден си събра на две , на три в една раница малко дрехи, храна, резервни обувки и малко спестени пари и си тръгна. Тихо, незабележимо изчезна и два дена никой не разбра, че го няма. По едно време майка му учудена установи този факт, когато се развика, че боклукът не е изхвърлен и той не се появи тичешком. Потърси го в стаята му, сетне в гаража, и като не го откри вдигна рамене, неясно дали разтревожена, или облекчена, възкликна - Виж ти, да не повярваш! - и се повлече към бингото. След седмица никой не си спомняше за него. Наеха жена да разхожда кучетата, да чисти къщата и тоалетните, а всеки месец плащаха на съседското момче да коси двора. Бяха се отървали. Смотаният си нае стая в общежитие в град на морето.Записа се в бюрото по труда и го назначиха в отдел чистота към местната община. Работеше съвестно и мълчаливо. Наемът за стая в общежитие бе нищожен, купуваше си дрехи на старо и пазаруваше преоценени и залежали хранителни стоки. Много обичаше да гледа спортни предавания, трепереше от гордост когато националните отбори побеждаваха. Стоеше прав на химна и плачеше от радост на всеки спортен успех. Възхищаваше се искрено от тези спортисти. Те бяха великани в очите му. Мечтаеше си за няколко автографа. Заделяше постоянно пари от нищожната си заплата в един плик под дюшека. Планираше да посети мач на националите, но веднъж чу по радиото за деца които нямат тенис маса. Бяха от помощно училище. Каза си - Какво пък, и друг мач ще има, а те ще играят и ще се радват. И реши да купи тази маса. Един ден преброи спестеното. Стигаше за чисто нова маса и за няколко комплекта тенис хилки. Но имаше един проблем. Не знаеше как и на кого да ги даде. Два дена се колеба, накрая отиде и я купи, а следващата нощ я натовари на ръчната си пазарска количка и я закара до оградата на училището. Портата бе заключена, но той прехвърли масата вътре, прескочи, облегна я на централният вход, като постави до нея комплектите тенис хилки. После тихомълком изчезна, щастлив че никой не го пита нищо. И пак започна да пести. В общежитието където живееше имаше две малки деца. Играеха отпред в прахоляка. Майка им, слабовата женица, нямаше мъж, или поне не се виждаше такъв. Явно работеше от сутрин до вечер, защото я виждаше винаги към седем, като подбираше деца от улицата, а те като гладни кученца припкаха след нея. Започна да им купува плодове и мляко, понякога и месо, и тайно вечер да ги оставя пред вратата им, винаги изтръпнал от страх да не би някой изведнъж да я отвори и да го завари отпред. Никой никога не я отвори. Минаха няколко месеца. Той продължаваше да оставя храна и не успяваше да поспести нищо за своите мечти, но започна сутрин да ходи на плажа, и да гледа сърфистите.
-Какви смели хора-говореше сам на себе си той- възхищавам им се! Те се изправят като великани пред вълните, като самураи и без да трепнат се хвърлят към тях. Те са като риби, като амфибии, водата е сякаш естествената им среда. А аз, както винаги се боя дори да си натопя крака в нея... Възхищаваше им се седнал сутрин на пясъка, а понякога, когато не бе изморен и след работа вечер, наблюдавайки с отворена уста техните лупинги сред вълните, под лъчите на падащото на запад слънце. - Това са великани, истински великани - шепнеше той и една вечер, с лист и молив се приближи до групата смеещи се сърфисти, които захвърлили дъските си, се преобличаха и разпалено обсъждаха покорените вълни. Той застана смутен до тях с листа в ръка и изведнъж дъхът му секна. Отново усети онова ужасно чувство на страх и смут което го връхлиташе винаги когато трябваше да общува. И отгоре на това сега стоеше пред група смелчаци от които се възхищаваше. Краката му омекнаха и той смутолеви нещо тихо, като протегна към тях листчето. Те го изгледаха и прихнаха. После единият се протегна, важно се подписа на листа и му го подхвърли. Той го взе и кимна, но така дълбоко, че се получи като поклон на японец. Това ги развесели до такава степен, че не можеха да спрат да се смеят и от него ден взеха да го наричат помежду си самурая. Самураят така, самураят онака, или - виж го там самураят, пак е седнал и ни зяпа. Тоя е луд-хилеха се те и се подбутваха всеки път когато го зърнеха да седи на плажа. Веднъж го викнаха, ей така на майтап, да сърфира с тях. - Ей, самурай, хвърли тия чорапки и идвай - извика един. - Не умея да плувам - каза той Това признание направо ги уби. Смяха се половин час, а той, червен от срам се сви ужасен от себе си. Една септемврийска вечер , духаше силен вятър. Вълните бяха огромни и заливаха плажа почти до крайбрежните пейки. Той стоеше облегнат на перилата, до синьото ламаринено делфинче и гледаше стихията. Сърфистите бяха на едно капанче до плажа, ядосани от ужасното време, пиеха по бира и оживено дискутираха нещо. Небето надвиснало от облаци, предвещаваше буря и тъкмо да тръгне към общежитието, видя два малки силуета. Бяха долу на плажа и ровеха в пясъка. Позна ги. Двете съседски момиченца. Изведнъж се уплаши. Та вълните бяха така близо. Поиска да извика, но гласът му бе тих и дрезгав и от гърлото му излезе само някакъв глух звук. И тогава видя вълната. Беше огромна. Понесе се стремглаво и за миг пяна покри всичко, сетне се отдръпна и от децата нямаше следа. Просто ги нямаше. Той скочи и започна да ръкомаха към сърфистите, сочейки морето. Те го видяха и му направиха знак , че му хлопа дъската. Смотаният преглътна с усилие. Гърлото му бе пресъхнало от страх. Нямаше време. Нямаше и кой. Той прескочи перилата и се затича по пясъка. Тичаше към морето и приличаше на лъв, само дето не го знаеше. И изведнъж незнайно защо, реши да свали чорапите си. - Сигурно това е важно - мина му мисъл в обърканата глава- смелите сърфисти ме караха да ги сваля, когато ме поканиха сред тях.. Той ги захвърли тичешком и вече навлязъл във водата започна да подскача с големи скокове все по навътре. После го връхлетяха вълните. Омотаха го и го завъртяха. За миг загуби ориентация за горе и долу. Нагълта солена вода, но все още напипвайки пясък под краката си стъпи и в промеждутъка на вълните, когато главата му едвам се подаваше от водата, ги затърси с поглед. И видя малките им ръчички безпомощно да се подават и да махат от водата, сякаш за последно сбогом. Пое дълбоко въздух и се хвърли към тях. Потъна, но сграби двете телца, като мощно ги подхвърли нагоре и назад. Назад към брега. После пак докоснал дъното се отблъсна нагоре успя отново да поеме дъх и отново ги подхвана и подхвърли към брега. Сетне вълната го завъртя и дръпна навътре. Краката му не стигнаха дъно, а една студена, но любима тишина го пое, обгърна и обви, като голямо синьо одеало. Малките изплуваха. Издрапаха до брега и плачейки тичаха до общежитието. Върнаха се с майка си и дълго се взираха, викайки към морето. Вълните изхвърлиха на брега два чорапа, а нощта бавно се спусна. Групата сърфисти, двете деца и майка им стояха дълго на брега, а вълните бяха гигантски. Никой не посмя да влезе в морето. Викнаха и полиция, но тя безпомощно се щураше с прожектори по плажа. На сутринта извадиха тялото. В общежитието не откриха документи и така не разбраха кой е. Пуснаха съобщение във вестника и радиото, но дори от службата му никой не се обади и отзова цяла седмица. Погребаха го от общината. Нямаше надгробен камък, а един от онези черни временно сковани дървени кръстове. На него не пишеше нищо. Но там, на погребението, дойдоха цялата група сърфисти, дойдоха и двете деца с майка си. Сложиха по едно цветенце, а сърфистите издраскаха с ножче на кръста вълна и написаха - "Самураят" и повечето плакаха. Сетне грабнаха дъските си и животът ги погълна.Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
