Дворецът се издигаше на брега на морето. Когато принцесата отваряше прозореца си, виждаше синьото небе и синьото море. Винаги това синьо я изпълваше с щастие.
Царят изпълняваше и най-глупавите прищявки на дъщеря си. Но сега беше решил да я омъжи и не отстъпваше. Не искаше да чуе протестите ù.
Принцесата беше умна девойка и реши, че трябва умен мъж да намери. Този, който иска за нея да се ожени, трябва сватбен подарък да поднесе. И не какъв да е, а небето и морето в него да са заедно. Това искаше принцесата. Затвори се в стаята си и зачака да види, колко са умни мъжете, които искат ръката ù.
Започнаха да идват принцове от далечни царства. Носеха вода от море, рисунки на небе, рисунки на небе и море, а един донесе даже рапан. Да слуша с него шума на морето. Принцесата се смееше и побягваше навън.
В града живееше момък. Ваеше от злато накити. С много любов ги изработваше и всички го уважаваха за това. Беше го прочула майсторската работа. Та, този младеж реши да опита късмета си. Като работеше злато и сребро, използваше за накитите и различни камъни. И сега, като ги разгледа, намери камъка. Той блестеше толкова силно между другите. Блестеше със синия си цвят и сякаш го караше да го вземе в ръце.
Момъкът го сложи в кутийка. Погледна го пак. Синьото небе и синьото море се бяха събрали. Но какво ли щеше да каже принцесата?
Отиде в двореца. Приеха го в голямата зала. Принцесата го изгледа отгоре до долу и отдолу нагоре. Не беше принц, но беше хубавец. Нищо не носеше в ръце.
- Колко ли ум има в тази красива глава? - така мислеше принцесата и чакаше. Момъкът извади кутийката и и я подаде. Ах, това синьо как омагьосваше само. Сапфирът омагьоса и принцесата ни. Тя откри жениха си и той нея.
На сватбата момъкът подари на своята принцеса голям пръстен и брошка със сапфири. Но, интересно! Защо не гледаше тях, а очите ù? Ами, защото те синееха повече от сапфира. Синееха повече от небето и морето. Бяха сини, сини...
© Харита Колева Всички права запазени