Сбирката

Първи на срещата пристигна Страхът. Много го беше страх да не би да закъснее, пък и беше свикнал да огрява всяко събитие с присъствието си. Огледа се внимателно наоколо, за да се увери в първенството си и сетне доволно потъна в едно кресло. За него беше много важно да е винаги пръв.

В това време нещо се размърда откъм ъгъла с играчките. С шумолене на хартия от подаръци, стиснала кукла Барби в ръка, надигна глава Наивността. Невинно срещна страховития поглед на Страха.

- Дявол да го вземе, мислех, че аз съм пръв - изръмжа той застрашително. - Откога си тук?

- От преди Нищо-ерата - весело отвърна Наивността. - Аз винаги съм си била тук. Стоя си в моя ъгъл и играя на домино с времето. Искаш ли да метнем една партия?

Страхът начумерено я изгледа изпод вежди. Тази пък веселячка вечно му разваляше удоволствието. При това беше толкова непреодолимо глупава! Но се въздържа да изкаже гласно мнението си.   

- Радвай се, че не доведох първата си братовчедка Радостта със себе си! - изчурулика Наивността и му се изплези закачливо. "Ще си отмъстя!" люто се закани Страхът наум и свъси още повече веждите си.

Откъм прозореца прозвуча слаб шум. Една безжизнена ръка дръпна завесата и в стаята влезе Унинието. Стъписа се, като видя Страха в креслото и направи крачка назад. От своя страна Страхът също се постресна, макар да направи опит да го скрие. Побутна с крак фотьойла до себе си и с театрален жест покани Унинието да седне.

- Не, не ми се сяда - промълви тихо Унинието. - Не ми се сяда, не ми се и стои. Не ми се и идваше, но не ми се и оставаше. Просто не знам какво да правя със себе си... няма смисъл. Всичко е така объркващо. Оставих вкъщи Апатията и Тъгата, а кой знае защо ми се струва, че те все пак са дошли с мен. О, кога ще свършат мъките ми!... О, какво да направя със себе си!

- Съвсем се е побъркало, бедничкото - чу се сребристият сопран на Наивността откъм ъгъла. - Не е нужно да правиш нищо, глупчо! Просто сядай и играй. Искаш ли да наредиш доминото?

Унинието не отвърна, приседна морно на един стол и отпусна глава в ръцете си.

В това време вратата се отвори с трясък и в стаята нахълта Гневът. Побесня, като видя, че не е пръв. Всъщност той и Страхът бяха стари противници, които ожесточено скачаха в битка всеки път, когато случаят им позволяваше. Трудно беше да се определи кой превъзхождаше другия в тази борба, защото и Гневът, и Страхът бяха силни.

Все пак днес Гневът твърдо беше решил да бъде по-силният.

- Виж ти, цялата паплач се е натресла вече - жлъчно подхвърли той. - Компания на очарователни приказки над димящ градински чай... трогателно. Съжалявам, че ще разваля малкото ви буржоазно соаре, но мен изисканото ви общество ме вбесява не съвсем изискано. Тази стая е моя!!! Винаги е била моя. Хайде, тръгвайте си. Всички! - изрева той към Наивността, която го гледаше неразбираща с широко отворени, по детски наивни очи. Единствена тя беше останала в своя ъгъл, Страхът и Унинието се бяха скрили зад облегалките на креслата при вида на искрите в погледа на Гнева.

- Не ме ли чу, детенце? Взимай идиотското си домино и кукличките си и изчезвай.

- Не си ли мъъъничко агресивен днес? - запита загрижено Наивността и се усмихна. - Моята братовчедка Радостта и на теб с радост би помогнала. Само че днес е в почивка, пипна я някаква космическа шизофрения и не е съвсем сигурна в коя галактика се намира.

- Пет пари не давам за тъпоумната ти братовчедка Радостта - презрително се усмихна Гневът. - Та какво знае тя, освен да се кикоти глуповато и да танцува като смахната? Хайде да не те запознавам с моята рода. Там са Упоритостта, Решителността и Волята с баджанака си Куражът. Боли ме само като си ги представя срещу теб и твоята смешна Радост.       

- Мен пък не ме боли! - извика Невинността. - Аз мога всичко и знам всичко. Дори знам как да наредя куклите си в ъгъла в хронологичен, естетичен и геометричен ред. Заслужавам да съм в тази стая не по-малко от теб!

В това време Страхът придоби малко смелост и се показа иззад креслото си, Униние също се надигна.

- Аз също заслужавам.

- И аз.

Сега вече искрите в погледа на Гнева станаха същински кървавочервени мълнии.

- Добре тогава, изпросихте си го. Със сила ще ви изхвърля оттук. Всичките!

В този критичен миг вратата откъм верандата се разтвори и заедно с късното следобедно слънце в стаята влезе Любовта. Замислено огледа празната стая пред себе си, сбърчила вежди в леко недоумение. Сторило ù се беше, че само допреди миг в стаята имаше някого.

Секунда по-късно обаче тя забрави безпокойството си и внимателно постави във вазата на масата букета от макове и бял равнец. Придърпа едно кресло на верандата, прокара ръка през разпиляната си коса и се усмихна.

Чакаше Него.