Сборището на ренесансовите сатанисти (3) част

                            ужаси, да не се чете от лица под 18 години


                                      
                                               III
                

                                            .......

    Първите месеци след събитията сякаш всичко се бе успокоило. Магазините, работилниците, училището и читалището заработиха в предишния си ритъм, хората отново се появиха по централната част на селото, огласявайки с привидно весел глъч пазарския мегдан и красивите павирани улички. Когато минавах през площада, на който извисяваше снага зловещата катедрала аз винаги поглеждах нагоре към хълма. На върха на това гористо било, подаващи се като тъмни паметници на злото, обвити в булото на мрачната история, чернееха кулите на „Сборището на Ренесансовите сатанисти” - тази злъчна обител, която все още тежеше като грозна прокоба над Карстфур. А когато слънцето се скриеше и тъмнината обвиеше селото с непрогледната си пелена, аз напрягах уши в тишината. И тогава, като тих, но злостен шепот в ушите ми долитаха изпълнени с поквара проклятия, издавани сякаш от разгневените духове на сатанистите.
  Отначало бях сигурен че тези тайнствени звуци са просто плод на обърканото ми съзнание, бях чел много книги за това, как лошите преживявания оставят доста трайни отпечатъци у хората, властвайки над разумните им мисли. Надявах се, че след време всичко ще затихне и ще остави след себе си само един гнусен спомен, появяващ се всеки път щом мина през площада и погледна към „Смедов хълм”. Но подсъзнанието ми подсказваше друго, а това друго  бе, че привидната идилия е едно затишие пред тежка и силна буря.

  По нареждане на кмета, старата църква отново отвори врати и за наместник беше повикан един млад мъж от влашките села - отец Амфилохи , който наскоро бе завършил семинарията в София. Нагледно всичко тръгна като по вода, хората отново се довериха на църквата - тази висша институция създадена да обединява и разделя хората по свой начин и чрез вярата в Бога да насажда честност, милосърдие и доброта.
  Лятото мина относително спокойно, но в някакво дебнещо очакване да се случи нещо непредвидено. Злокобна атмосфера бе надвиснала тук, чувството че нещо мрачно се таи горе на хълма ставаше все по-силно и завладяващо, а усмивките по лицата на хората, преминаващи през веселия и звънлив пазарен площад  - все по-пресилени и сдържани.
  Есента дойде, донесла със себе си тежките дъждовни облаци на мрачната печал. Тогава аз започнах да работя като счетоводител в здравната служба и се готвех след няколко години да се запиша в университет и да поема по пътя на науките. Към края на октомври много мои съселяни започнаха да идват с оплаквания за душевни проблеми. Тогавашният лекуващ лекар Адриан Христов ми сподели, че тези хора чували необясними шумове, виждали странни местения на предмети, а една жена дори се оплакала, че видяла баща си, починал преди години. Доктор Христов ги пращал в белоградчишката болница, но и там не могли да дадат на хората нужното лечение и ги отпращали обратно.

   На седемнадесети декември, в дванадесет часа татко, майка и аз  се бяхме струпали около малката дървена маса, като се хранехме равнодушно и мълчаливо. Газената лампа, закачена на една медна тел гореше с кроткото си пламъче и придаваше на лицата ни мек оранжев оттенък. Изведнъж откъм тавана проехтя канонада от звуци, сякаш няколко човека се бяха качили горе и удряха по гредите. Тропанията ту се усилваха  и отслабваха, ту променяха местонахождението си, сякаш обекта или обектите, причиняващи звуците се движеха! Ние стояхме безмълвни, слисани и уплашени! Татко стана и отиде до малкото антренце, където се намираше стълбата и входът към тавана и се заизкачва по нея! Аз извиках по него „нееееее”, но това не спря моя баща. Обаче в момента, в който избута капака, силните звуци спряха изведнъж! Татко се изкачи и влезе вътре, но след малко отново заслиза по стълбата.
       - Нема никой! - каза той.
  След малко и тримата отново бяхме край масата и сякаш подчинени на някаква хипноза, продължихме да поемахме храната.  Звуците не се появиха повече!

                                    .........
   Зимата ни връхлетя с повея на беснеещите ветрове и веещите преспи. Хората ставаха все по-мрачни, все по-угрижени и потайни, като вече по-рядко излизаха от домовете си. Все повече здрави и самоуверени хора търсеха помощ при лекаря, оплаквайки се от разклатената си психика и нестабилното си душевно състояние. Аз и доктор Христов приемахме тези зачестили психози като следствие на отминалите злощастни събития, но вътрешно знаех, че „Ренесансовите сатанисти”, макар и мъртви, отново прииждат тук и обладават селото под една или друга форма.
                                                           
  На 18 януари 1921 година, уморен от отминалия тежък работен ден, аз легнах рано и скоро започнах да се понасям към висините, обвит в меките пелени на съня. Изведнъж някакъв ШУМ ме извади от дрямката и ме върна в реалността! Отворих очи и се загледах в полутъмната стая, осветявана само от мъждукането на догарящата печка. И тогава ВИДЯХ ДЯДО МИ! Видях го, сякаш бе от плът и кръв, застанал неподвижно в далечния ъгъл! Бледата игрива светлина, идваща от към печката осветяваше лицето му отдолу и по този начин то изглеждаше неописуемо зловещо и призрачно!
  Дядо умря преди тринадесет години и го погребахме в гробището! Въпреки ясното съзнание, че си е отишъл безвъзвратно и няма да го видя никога повече, аз виждах в онзи момент фигурата му, вторачила се в мен с мъртвешките си очи.
   - Дядо... - промълвих с уплашен стон, като седях неподвижно върху мекото сламено легло. Вълна от страх премина през мен!
   - Помоооооощ! Помооооощ! - изкрещях аз, надявайки се да съм събудил майка или татко. Но не се чу звук от отваряне на друга врата от съседните стаи, а дядо все още стоеше в ъгъла на стаята ми и се взираше в мен. Устата му се размърда и от нея излязоха глухи, слаби, грачещи звуци, които сякаш идваха от много, много далеч:
   - Е-ла с нас! При-съ-еди-ни се към нас!
   Аз отначало не разбирах какво говори и какво искаше да ми каже, защото в този момент бях в плен на страха и паниката. След малко вратата на стаята ми се отвори и отвън влезе светлина. Беше майка.
   - Майкооо, дядо е тук - викнах аз, облян в пот.
   - Къде е, къде е? Кой дедо?
   - Дядо Борис! Ето го там! - и посочих към далечния ъгъл.
Но него го нямаше! Той бе изчезнал така мистериозно, както се бе появил. Майка гледаше в посоката, където сочех.
   - Беше там, видях го! Видях го току що! Стоеше там! - уверявах я аз.
Тя ме попита, като ме гледаше със покорния си родителски поглед:
   - Искаш ли да спиш при назе, у нашата стая,  аз ще отида на миндера!
   - Ами не знам - отговорих несигурно аз.
За моите двадесет и една години аз не трябваше да се страхувам, но ето че тогава бях изплашен почти до смърт. Станах плахо и тръгнах след майка ми.

                                   .........
  Беше четвърти февруари, когато в здравната служба някой почука силно. Когато чистачката отвори вратата, през нея влезе дядо Кольо Орела. Прякорът му идваше от там, че той на времето е бил един от активните въстаници срещу турците. Изражението на Кольо бе напрегнато и войнствено, а в очите му се четеше воля и решителност. Той заговори със силен гръмогласен вой, който кънтеше и се усилваше, отразяван от стените на малкото помещение:
   - Требва да ви кажа нещо, слушате ли ме?
   - Да, слушаме - отвърна доктора.
   - Стига сме търпели тия неща! Не видите ли кво става у селото? За сичко са виновни ония горе, сатанистите. Они са умрели, ама пак праат зулумища. Помните ли кога ги убиха, они изрекоха некакви лоши думи! Казвам ви, не са умрели, живи са и че стане много зле! Аз, Пенчо и Симо сме решили да отидеме горе и да запалиме онова сборище. Селото требва да се отърве от тия горе - сатанистите. С Пенчо и Симо че отидеме и че запалиме сборището. Требва да туриме край на сичко това. Довечера у пет часа с тех двамата че сбереме хората на площада и че кажеме кво требва да направиме! У пет да сте там! Разбрахте ли?
  Аз, доктора и чистачката кимнахме одобрително, след което Кольо Орела си тръгна.

   Пенчо Попарата и Симо Антов живееха със семействата си в началото на Карстфур, в красиви двуетажни къщи с множество цветя. Къщата на Кольо Орела се издигаше сама, на върха на малкия хълм над гробището! Поради това, че те са били участници във войната, получаваха хубави пенсии и поддържаха домовете си в изрядно състояние. Сега те, макар и вече на преклонна възраст, все още бяха будни хора, готови да се опълчат срещу неправдите, макар че до преди години точно те тримата бяха най-големите поддръжници на новодошлите от „The renesans devil”. В малките селища като Карстфур, именно будните хора приемат с отворени обятия новостите.
 
  В пет часа на площада се бяха струпали около четиридесет - петдесет човека. Отпред, върху старата сцена, стояха Кольо, Пенчо и Симо. Чакаха до пет и половина, след което Кольо застана най-отпред и се провикна:
   - Уважаеми съселяни, карстфурчани! Изправени сме пред нещо много страшно и ако не вземеме мерки може да умреме или да станеме изроди. Там горе продължават да стават ужасии и страхотии! Ония горе, дето ги убиха не са умрели, они прават магии, проклятия. Карат умрелите да излизат от гробовете и да безчинстват! Сигурно на секи от вас се е явявал некой умрел, нали така? Аз, заедно с Кольо и Симо тая вечер че отидеме горе на хълма и че запалиме това сборище! Ако некой сака да дойде с нас, да се яви тук!
  Никой не се качи горе. Кольо Орела отново извика:
   - Айде, айде, требва да сме единни! Иначе че ни убият един по един!
  Двама младежи и един възрастен се качиха на сцената. Кольо отиде при тях и ги потупа по рамото:
   - Браво на вазе, браво! Това са смелчаци! Браво, момци, поздравявам ви! Ако още некой реши да дойде, довечера у девет да ме чека пред къщата на Пенчо!
   - Вижте, господа, - от тълпата се чу гласът на кмета Елин Милин - предлагам ви да отложим това дело! Нека първо да извикаме белоградчишката полиция и да оставим на тях да свършат работата, а ако не го направят, тогава да предприемаме действия!
   - Не! - решително отговори Кольо Орела - Никой нема да ни поверва на тия истории! Ако не го направиме сами никой нема да ни го направи! Ако некой друг иска довечера у девет да е пред Пенчо!

  През цялата вечер се двоумях дали да не отида пред къщата на Пенчо Попарата. Нерешителността на съселяните ми ме плашеше, а желаещите бяха твърде малко. Все още таях надежда, че всичко това е плод на илюзиите ми и ако се случи нещо, полицията и гражданската отбрана ще са нащрек. Легнах с тревогата, че не отидох пред Пенчовата къща и че някой излязоха по-смели от мен. Но въпреки всичко, аз се осланях на разума, а той ми подсказваше, че ако бях тръгнал на война, щях да направя голяма грешка.

  Неспокойни сънища раздираха душата ми, чувствах че се въртя в леглото, а в същото време кошмарни чудовища ме преследваха и аз бягах панически, опитвайки се да се скрия. Събудих се от някакъв звук, който идваше от далече!
  Погледнах през прозореца и замръзнах! Първото нещо, което ми се наби в очите беше насочилият се към върха на катедралата слаб лъч светлина, идващ от към Смедов хълм. В дясно, към края на селото, където бяха къщите на Симо и Пенчо, нещо бушуваше, като издаваше гротескни и отчетливи звуци! Погледнах наляво към малкия хълм и забелязах, че домът на Кольо Орела гореше с див и силен огън. Чух как майка и татко отвориха вратата на спалнята и тръгнаха навън. Аз също излязох от стаята и ги последвах. Часовникът показваше два часа и четиридесет и пет минути.
  На пътя се бяха събрали много хора и гледаха  в далечината, а някъде напред огромни тълпи бяха оградили къщите на Пенчо и Симо. Отгоре сред кратки проблясъци светлина, се чуваха множество шумове, чиито източници не можех да определя. Виждах единствено бушуващия пожар на Кольовия дом! От другата страна, от към Смедов хълм, долиташе далечен екот от злъчни проклятия, а лъчът, идващ от един от куполите на „Сборището на ренесансовите сатанисти” изглеждаше като някакъв злокобен сигнал, приканващ към ужасяващи действия! Съзрях, че от върха на катедралата бе насочен още един лъч, но той бе доста слаб и не можех да установя накъде сочи. Знаех едно - с домовете и семействата на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов се случва нещо зловещо и пагубно. Прибрах се със свито сърце в стаята, легнах отново на мекото легло, но не успях да заспя, а през цялото време бях заслушан в звуците, идващи оттатък. Може би по някое време съм се унесъл, защото се събудих от друг шум и видях, че в стаята ми е светло и лъчите на слънцето се отразяваха в стените й. Беше татко, който искаше да провери дали съм добре.
  Тръгнах по-рано за работа и реших да мина покрай къщите на Симо и Пенчо. Видях, че там са се събрали хора и гледаха към това, което бе останало от някогашните красиви домове - множество разхвърляни напосоки камъни, съборени греди, срутени стени и разпилени мазилки. Някакви униформени разчистваха останките, може би се опитваха да намерят хора. А горе, на върха на малкия хълм, зловещо се извисяваше голяма черна порутена сграда, която до вчера беше красивата Кольова обител!

  Малко по-късно, когато вече бях в здравната служба и умърлушено пишех по документите, разбрах от едни клиенти, че под развалините и  на трите жилища не са намерили никакви тела. Първите, които се опълчиха на „Ренесансовите сатанисти” - Кольо Орела, Пенчо Попарата, Симо Антов, заедно с децата и внуците им, бяха изтрити от лицето на земята, а домовете им превърнати в грозни стърчащи руини.

  След тази случка хората се затвориха още повече в черупките си и рядко излизаха навън, освен ако не бе наложително. В работата аз станах мълчалив и подтиснат, доктор Христов също се затваряше в кабинета си, като двамата говорехме главно по делови теми. Вече не се шегувах с клиентите, нито пък те с мен, както бе до преди време.
  В къщи често чувах необясними шумове и звуци, виждах хора, които бяха умрели отдавна, чувствах злобната и коварна атмосфера, идваща от всичко наоколо. Майка и татко също се страхуваха, вече не вечеряхме заедно както преди, а всеки бързаше да се усамоти и да се отдаде на мрачните си помисли. Духовете и привиденията бяха навсякъде около нас, обземаха ни, обладаваха ни и ни приканваха да се присъединим към нещо чудовищно, да се отдадем на злото, на сатанизма.

                                        ..........
  Зимата отмина бавно и мъчително, а на нейно място дойде така очакваната пролет. Всичко разцъфтя, жарките слънчеви лъчи отново осветиха и затоплиха въздуха, а водата от реките пак потече със своя непримирим звън. Мушиците и пчелите зажужаха, тласкани от първичните инстинкти и стремежите за връщане към живота, а широките неравни поляни се покриха с приятен зелен килим. Светът се събуждаше от своя дълбок зимен сън, сякаш всичко се раждаше отново, готово да посрещне новите предизвикателства на природата!
  Единствено село Карстфур и жителите му останаха все тъй омърлушени и отчаяни, неспособни да се зарадват на възраждащата се околна идилия. Лицата на някои вече бяха силно изкривени и неузнаваеми от постоянния стрес, на който всеки бе подлаган почти ежедневно. Вече никой от града и околните села не идваше тук, дори свещеникът, отец Амфилохи, който чрез вярата в Бога даваше все пак някаква минимална надежда на селяните, един ден не дойде на работа, а когато хората решиха да го повикат, с огромно съжаление разбраха, че той е напуснал завинаги мрачният и прокълнат Карстфур.

 В началото на април всичко в селото и около него изведнъж, противно на всякакви природни закони,  започна да опустява, изгнива и умира. Много наши кокошки и патици се споминаха от неизвестна болест, като от общо тридесет и седем преди началото на събитията, оцеляха само седем. Всичките ни овце, кози и свине умряха, а коня, от едър и огромен ат се бе превърнал в хилав и болнав, все едно се бе състарил с много години. Зелената трева, цветята, растенията и дърветата бавно и необяснимо взеха да жълтеят и слабеят, като в края на април изсъхнаха и изгниха още преди да са дали цветове. За по-малко от месец растителността в селото и около него изчезна завинаги и хората се принудиха да ходят далеч, за да набавят  храна на все по-намаляващия брой животни.

  На седми май две деца се изгубиха безследно! Мая и Стефан, отрочетата на Антица и Стоян Бакалови, решили да навлязат в забранения и заграден с висока мрежа хълм, като прескочили тази ограда. Връстниците им, с които играели - Пешко и Тараси опитали да ги спрат, но „смелчаците” не ги послушали. Новоназначеният местен полицай - Митко Гошев, - извикал колегите си от Белоградчик, които влезли в гората. След един час те излезли с викове, като по обезумелите им погледи се четял неподправен страх. Един от тях, който бе в малко по-добро състояние, опита да съобщи на събралите се хора, че не са намерили нищо, след което всички полицаи побързали да се качат в колата и да се махнат от Карстфур. На следващия ден Митко Гошев също не дошъл на работа, а според слуховете той се е обадил на кмета като му съобщил, че напуска поста си и се прибира в града.
  На четвърти юни овчарят Павел също изчезна, заедно със стадото си. Кроткият, неграмотен и не особено общителен човечец, който всеки ден изкарваше овцете си далеч от селото, на някое зелено пасище, един ден просто не се прибра. Някои от хората, живеещи в близост до подножието на хълма разказваха, че са чули как огласяващото със своя камбанен звън стадо изведнъж с втурнало и навлязло в мрачната гора, намираща се в подножието на „Смедов хълм”. Съпругата на Павел – Ана, - през следващите два дена ходеше от къща на къща, плачейки и оплаквайки се от проблемите си, но след това се успокои, като бавно и покорно се настрои към новия си начин на живот.
 
  Лятото отново пристигна, носейки противните горещини със себе си. Слънцето хвърляше убийствените си лъчи и изгаряше бавно лицата и телата на потъналите в страх и мълчание хора, които все повече заприличваха на уродливи зверове. Неистовото напрежение и стрес, както и липсата на успокояващата очите зеленина отключваха множество нервни изблици и агресия. Ежедневно, освен с приказките за появяване на духове, чувахме разни слухове за побоища и семейни скандали. На двадесет и седми юни Венчо Арсов намушка съпругата си с нож, на петнадесети юли моят връстник и съученик Киро Торлака уби майка си и баща си, налагайки ги с камшик, а на втори август един от съветниците на кмета - Милчо Кръстев, - заколи седемгодишната си дъщеря!
  Аз изпадах във все по-голяма депресия, защото почти всеки ден научавах някоя лоша новина. Живеех в страх, в непрекъснато страдание и отчаяние, вече бях сигурен, че до края на живота си няма да имам щастливи дни.
  На трети август, към десет часа вечерта, дългогодишният кмет на Карстфур Елин Милин излезе от дома си и повече не се прибра, а на седми август, от към хълма се изтърколи кръвясалата, полуразлагащата се и проядена от неизвестни твари негова глава.


                                         ...........
  И това лято премина, следвано от есента, а след нея дойде зимата, която даде път на новата 1923 година. Сезоните и времената се сменяха бавно и мъчително, а тежката сянка на сатанистите властваше все по-силно и променяше с всеки един миг мисленето и манталитета на непрекъснато намаляващия брой живущи в Карстфур. От 1920 до началото на 1923 година тринадесет семейства или общо петдесет и четирима души напуснаха завинаги селото, оставяйки къщите си да пустеят. Аз, майка и татко също обмисляхме такъв вариант, но нямаше при кого да отидем, а и до колкото разбрах жителите на Карстфур вече имаха доста мрачна слава.
  В началото на 1923 година хората масово започнаха да рисуват или гравират кръстове по входните си порти. Това направихме и ние, като ги надраскахме с черно мастило на всяка врата. Според слуховете, изчадията на дявола бягали от символите на божията вяра и този бе може би един от отчаяните ходове на съселяните ми, целящи да запазят поне минимална надежда за спасение.
  На няколко пъти виждах да се разхождат странници с демонични походки, облечени в черни мантии с качулки. Не можех да видя лицата им, но вътрешно чувствах, че тези хора са слезлите от върха на „Смедов хълм” ренесансови сатанисти.   
 
  На петнадесети февруари се случи нещо изключително лошо, което почерни семейството ми и събуди от дълбокия сън желанието ми за бунт. Татко, който през деня бе отишъл в близката гора за дърва, не се завърна вкъщи. Аз, майка и някои от съседите тръгнахме да го търсим, като се бяхме въоръжили с пушки и газови фенери, но за огромно съжаление, не го открихме никъде. На следващия ден Дельо Майстора бе намерил горна дреха и галоши до оградата, деляща селото от „Смедов хълм”. В началото не вярвах, че тези неща може да са на татко, защото гората, в която бе отишъл се намираше на голямо разстояние от хълма.  Когато обаче отидохме при Майстора, аз с ужас установих, че дрехата и галошите са тези, с които татко бе отишъл за дърва! По тях имаше остатъци от съсирена кръв! В първия миг щях да полудея от гледката, но в веднага след това усетих как в мен се надига едно неприятно чувство, а то бе жажда за война, за отмъщение! Независимо от всичко, сам или с други, аз трябваше или да се изправя очи в очи с врага, или да избягам някъде далече. Не знайно защо, може би бях в плен от някакъв инстинкт, но в този момент предпочитах да воювам и да се опитам да отмъстя за баща ми, отколкото да избягам като някой страхливец!

  След като до двадесети февруари татко не се появи, ние решихме да го погребем, или поне да погребем това, което бе останало от него. Все още таях надежда той да е оцелял, но осъзнавах, че тази надежда е по-скоро илюзорна и татко бе мъртъв, оглозган и обезобразен.
  На погребението дойдоха много малко хора, главно съседи и близки, които изпратиха почти празния ковчег до гробището, намиращо се на малко хълмче в другия край на селото. Не бях стъпвал в това гробище от много отдавна, може би откакто почина дядо ми. През почти цялото време наблюдавах с умиление плачещата и предалата се на злощастната съдба моя майка, като чувството за мъст, надигащо се в мен се засилваше все повече и повече.
  Когато се добрахме до гробището, аз с уплаха забелязах, че много от гробовете бяха разровени. В дупките се виждаха отворени ковчези, в които се белееха човешки скелети и кости или почернели от разлагане човешки трупове! Навсякъде се носеше миризма на мърша и на разложено, а атмосферата на това място бе толкова ужасяваща, че аз затворих очи и стиснах главата си за да прокудя обзелия ме силен ужас. Набързо, без излишни церемонии, гробарите положиха ковчега и след това побързаха да го затрупат с пръст и да напуснат гробището. Аз си тръгнах тичешком, като се стараех да не поглеждам към многобройните зейнали дупки. Все пак шокът, който изпитах не бе така силен, защото сетивата ми вече бяха се бяха приспособили към угнетеността, присъща на цялата обстановка.

                                               .......
  За осъществяването на бунтовническата идея помогна и един наскоро завърнал се в селото професор - Калчо Малиничов, който дълги години бе живял във Варшава. Целта на обичащия родната си стряха професор бе да помогне на съселяните си да се избавят от прокобата, обладаваща все по-отчаяното село.
  Когато на девети март, в късния следобед се връщах от работа, потънал едновременно в грижи и ярост, аз срещнах тази знаменита личност и ние двамата проведохме един разумен разговор, който възвърна част от надеждите и ми даде воля за борба. Той ми каза как в Полша са успели да се справят с ренесансовите сатанисти, които се отдръпнали от много завладени от тях села и градчета. Изтъкна, че не винаги се е стигало до победа, но е важно да се опита, защото в противен случай селото ще остане напълно обречено. Двамата трябваше да действаме бързо и да съберем колкото се може повече хора във възможно най-кратък срок. И евентуално да се подготвим за паническо бягство в случай на неуспех, тъй като тогава ще настъпи истинският апокалипсис. Но според думите му, би било много по-добре немили-недраги в безопасна среда, отколкото живеещи под собствен покрив в условията на непрекъснат стрес.

  Професор Калчо Малиничов бе необикновено спокоен и сладкодумен, като до края на деня двамата с него успяхме да убедим тридесет мъже да дойдат с нас. Това не бяха кой нае колко хора, но на фона на мрака и апатията, тези тридесет души бяха огромен успех. Все пак предупредихме всички жители да се подготвят за бягство и до колкото разбрах, някои от тях бяха започнали да си събират най-важния багаж.
  Това, което бяхме намислили трябваше да го направим тази вечер, защото на следващия ден щеше да бъде късно!  Някак си, по някаква необичайна логика, „ренесансовите сатанисти” успяваха на научат кой им готви война и нощем, по тъмно, те нанасяха своя ответен удар така, както сториха със семействата и домовете на Кольо Орела, Пенчо Попарата и Симо Антов.
 Калчо Малиничов ми разказа следното, говорейки със своя научно-интелигентен стил, типичен за някои знатни съсловия на нашето общество:
   - Сектантската организация „Ордена на ренесансовите сатанисти” има дългогодишна и зловеща история, която не е описана в нито един учебник, в нито една книга или съхраняващ се документ. В по-ранни писмени сведения, когато думата "ренесанс" не е имала това значение, те са били просто "Членовете на Пизанския орден", по-късно изразът „ренесансови сатанисти” е заменян с известните „тамплиери”, „масони”, „йезуити” или „езичници”, а в още по-съвременните исторически писмености - просто със „сатанисти”. Даже в някои архиви, съхранявани в Британския музей, Лувъра или Пражкия исторически музей лесно може да бъде видяна поправката - около някои от тези думи фонът е по-светъл и разстоянието до съседните думи е значително по-голямо от нормалното. В други книги необяснимо са изтрити абзаци, а някъде дори липсват цели страници! Това аз го видях лично с очите си, при многобройните си ходения в някои от тези красиви музеи. Мисля, че за промените в историята са виновни военните институции и техните секретни поделения, както и някои държавни отдели, които от години изследват „ренесансовите сатанисти” и според които никой и за нищо на света не трябва да научава за осквернените и дяволски мероприятия, извършвани от опасния култ!
 
                                   ..........
   Ние, тридесетте мъже, си бяхме определили среща в девет часа вечерта, пред дома на Калчо Малиничов, намиращ се близо до централната зона. Нито един не измени на обещанието си и в девет и половина всичките тръгнахме с бавни и уверени крачки към хълма. Аз предупредих майка ми да бъде нащрек и при появата на опасност да се изнесе колкото се може по-бързо към гората. Майка беше жилава и здрава жена и затова вярвах, че ще успее да избяга и да се скрие от опасностите.
  Аз и Калчо Малиничов решихме да бъдем най-отпред и първи да се срещнем лице в лице с най-долната и отвратителна маска на света, в който живеехме! В онзи момент не съзнавах дали решението ми е породено от някаква младежка смелост или по-скоро от неистово желание за мъст и победа, но ако предварително знаех силата на това, срещу което трябваше да се изправя, никога нямаше да го направя по този безумен начин! Дори навярно щях да се откажа от този нощен полет и да предпочета бягството! Защото в тази прекрасна лунна нощ, майката земя, където сме се родили и израснали, която ни е хранила, пазила и дарявала с радостите и разочарованията на живота, ни показа най-изроденото и най-богохулно свое лице, като по този начин ни тласна завинаги да изгубим доверие в привидната хармонична подреденост на заобикалящата ни вселена!

   ... следва продължение...