Счупи прозореца от яд. Добре, че прозорецът беше двоен, от онези, старите, дървените, широко използвани по времето, когато още нямаше алуминиева и пластмасова дограма. Вторият джам остана непокътнат. Семейството можеше да преживее и с един прозорец.

     Излъга, че е станало течение, прозорецът се е тряснал в касата или нещо такова. Никой не му повярва, разбира се. Но и никой не го попита за подробности. Баща му закрепи остатъка от стъклото с малко маджун, запуши пролуките с вестници. Стана грозно, но съвсем прилично грозно. Този прозорец беше в неговата стая. Трябваше да свиква с вида му.

     Преди години обичаше да гледа през този двоен прозорец. Отсреща беше Конявската планина. Приличаше на едногърба камила. Напролет белееха отдалече цветовете на ранните череши. Сиво и зелено беше. В съседния двор отглеждаха домати и чушки. Прането се вееше върху дълги сезалени въжета, свързващи балконите на кооперацията с калкана на готварницата на стола. Столът на Тютюневата фабрика беше известен с добрия си майстор-готвач. Понякога вземаха храна от там. Не беше съвсем редно. Веднъж хвърли камък и уцели отвора на готварницата, който имаше само една перка и служеше за отдушник. Камъкът трябва да е паднал в някоя от тенджерите на главния готвач, защото се чу как ругае в продължение на пет минути без да спира.

     И други дивотии беше правил.

     Вечерта майка му го попита:

     – Разкажи ми, моля те. Защо го изживяваш толкова? Това е само един изпит.

     – Само един изпит е, да. И три месеца от моя живот. Седемстотин и двадесет часа, хвърлени на вятъра. Кой ще ми върне времето?

     – Та това ще се случва през целия ти живот! Не го ли знаеш?

     – Не ме интересува. Не мога сега да обобщавам така. Вероятно след години ще реагирам другояче.

     – Не – притихна майката. – И след години ще реагираш така. Може би това е хубаво.

     Тя знаеше колко много беше учил за този изпит. Посещаваше библиотеката, там работеше по пет-шест часа, след това се връщаше вкъщи, хапваше и продължаваше да чете. Понякога се разхождаше за час-два в планината, обикновено в шест-седем сутринта, за да не нарушава учебния ритъм през деня. Почти не се хранеше, за да не му се доспи след пладне. Много държеше на изпита. Обичаше това, което изучава и знаеше, че не може да разчита на никого, освен на себе си.

     И ето – четворка. Не е кой знае какво, но все пак е добра оценка.

     – Не е добра оценка! – озъби се синът. Сви юмруците си и след миг осъзна, че и другият прозорец ще изпука, ако не се овладее. – Не е съответна на усилията ми. Или съм глупав, или бавно схващам, или...

     – Или какво? Или не си получил адекватна оценка на труда си. Това е. Може ли да ти разкажа нещо?

     – Давай, мамо. Бездруго сега вече имам време. Време за губене.

     Седнаха на леглото. Тя започна разказа си сдържано, почти безлично. Гледаше го внимателно. Изражението на лицето му постепенно се променяше – от дивашко, обидено и злобно, то бавно омекваше, веждите му се наместиха в права линия. Историята не беше нищо особено – простичка и семпла като живота. В природата няма празни места. Вакуумът, оказва се, също е пълен с частици. Така че усилията на един човек понякога се усвояват от друг. Доброто се намества в чужда форма – не тази на твореца си. Прелива времето от пълното в празното и това ти се струва толкова несправедливо, че наричаш самия живот безчестен. А не е така. Защото животът си има свои правила, голяма част от които са ни още непознати, неизвестни.

     Историята, разбира се, беше друга и съвсем конкретна, с живи хора, реплики; в нея имаше случки, любов и една грешка, която се оказа фатална. За едната страна. За другата – тя беше шанс. И така нататък.

     Синът слушаше. Нищо не каза, когато разказът свърши.

     Той беше студент във втори курс.

     Обади се неговият приятел – предлагаше му да излязат. Искаше да се напие. Това беше желанието му още от сутринта.

     Майка му слагаше вечерята вече, а баща му – тъжен и все отвеян някак си, се преструваше, че проучва пералнята, за да започне най-сетне обещания ремонт; обаче през цялото време с едното око поглеждаше към печката. Беше гладен.

     – Няма да излизам тази вечер – каза на приятеля си. – Искам да си остана вкъщи.

     – Ти луд ли си? – учуди се момчето отсреща. – При мама и при тате ли ще останеш? Как ще избиеш чивиите? Трябва ти отдушник, моето момче.

     Той се сети за отдушника на готварницата и се разсмя.

     – Мисля, че го намерих – каза. – Това е семейството.

     Баща му дори не го попита защо е счупил прозореца. Не му се скара и преди години, когато хвърли камъка през отдушника. Тогава дори дойде полиция, а той се кри три часа в мазето.

     Майка му не му направи забележка, когато напълни с камъни дупките на изпраните двойни спални чаршафи, опънати на комшийските простори – бели като огромни платна на кораб; те или се разкъсваха, или направо падаха върху доматите и чушките, оцапани и раздрани. При силен вятър платната на всяка каравела се късат, ако не са прибрани навреме. Докато пълнеше двойните чаршафи с камъни – един по един, методично и с прицелване, той си представяше, че хвърля с топ гюллета по вражески пиратски кораб. Беше чудесна игра. И винаги завършваше с успех за него – платната се цепваха и падаха заедно с мачтите върху бурното зелено море на чушките, окървавено с цвета на доматите.

     Това трябва да е било голяма беля, защото веднъж един от комшиите – млад, яростен и доста бърз, скочи гневен с лекота през бетонната ограда, разделяща дворовете, и го подгони. Пак се скри в мазето на блока. Там имаше толкова много тайници, че врагът не успя да го открие. Но беше на косъм.

     – Какво семейство, бе? Какво те прихваща? – приятелят му беше нетърпелив. – Аз също обичам нашите, но те не са моето семейство. Скоро ще имаме собствени семейства. Ела, ще си поговорим и за това. В тиха и спретната кръчмичка. Току виж сме свалили по някоя мадама. И ето ти семейство!

     Той му отговори нещо и продължи да си спомня. Ето, сега пак: без упрек, с лека тъга, с разбиране, тихо и безукорно те приемаха всичките му деяния с толкова болка и надежда, че дори не си позволяваха да покажат страха си, че синът им ще се провали, ще се сгромоляса, ще се огъне пред трудностите и несправедливостта, пред превратностите на живота.

     Не, те не заслужават това.

     – Каня те вкъщи – каза на приятеля си. – Днес ще пийнем по едно с баща ми и ще хапнем от гозбите на майка. Ще си поговорим. После може да излезем. Искаш ли?