Глава 3

   Събудих се. Бях в моята стая. Беше сряда сутринта. Закъснявах за училище, но нямаше да ми е за първи път. Честно, в момента въобще не ми пукаше. Умирах от глад. Слязох в кухнята. Нещо липсваше. Да, Пийт го нямаше!
- Пийт! Пийт? –изкрещях.
„Нямаше го. Къде беше? Защо си бе отишъл? Аз ли го обидих? Дали го бях ядосала?” - тези въпроси ме изгаряха отвътре.
Сълзите напираха. Сърцето ми се късаше. Изгубих апетит. Качих се в стаята си, отворих гардероба и взех любимия ми черен потник с гугла и прилепналите по краката ми надрани дънки с ниска талия. Облякох се и се гримирах набързо. Грабнах раницата и затичах към входната врата. Обух си кецовете и излязох. Сложих слушалките в ушите и си пуснах музика. Не исках да мисля за Пийт и за работите, които станаха. Но колкото повече се опитвах да не мисля, толкова повече мислех за него. Къде беше той, по дяволите? Започна да вали. Днес определено нямах късмет. Няколко минути по-късно пристигнах в училище. Бях цялата мокра и гримът ми беше размазан. Качих се до стаята, но вече бяха минали 10-15 минути от часа. Отворих вратата, даже и не почуках. Направо си отидох до чина.
- Абриел! Пак закъсня! – развика се госпожата по психология.
- Да, знам! И какво от това? Имах работа. – Погледнах я изнервено.
- И каква беше тази твоя „работа”?
- Всичко ли трябва да Ви казвам?
- Аби, млъкни! – чух Кат да се провиква зад мен.
- Да наистина... – обърнах се към нея.
Тя ми се усмихна и аз ú отвърнах. Извадих си тетрадката и я отворих. Когато свърши часът, се запътих към шкафчето си. Отворих го с надеждата да се сетя, за какво бях дошла. Погледнах, имаше всичко освен отговори на въпросите, които ме измъчваха.
- Какво ти става днес? – Кат ме сръчка.
- Не знам, наистина не знам.
- Искаш ли след училище да отидем някъде? Например, ще си вземем болнични и ще отидем в ранчото на чичо ми.
- Ммм... – замислих се. Но пък можеше малко да ме разсее. – Да, с удоволствие.
- Супер, ще дойда да те взема към 18:30?
- Добре, когато искаш ела.
- Добре, тогава ще се видим към 18:00 – Кат се засмя. – Трябва да тръгвам, имам биология. Чаоооо!!
- Чао, Кати.
Погледнах големия часовник, който беше закачен на стената. Показваше 13:30. Изпъшках и се запътих към стаята по математика. Седнах на чина, извадих си чертожните инструменти, тетрадките и учебника.
- Днес си тиха, миличка!
- Рон? Какво правиш тук?
- Дойдох да те видя, мъниче. Не може ли? Кат ми каза, че ти има нещо. И наистина има.
- Офф, Кат и нейната голяма уста. Виж, наистина ми няма нищо. Просто не съм в настроение, всичко и всички ме дразнят.
- Сигурна ли си? Плакала си. Много добре те познавам, Аби! Променила си се.
- Не съм се променила!- извиках. – Такава съм си била винаги. Хайде сега изчезвай, че господинът ще дойде.
- Защо викаш? Ти никога не викаш!
- Хайде, махай се по-бързо, иначе ще си навлечеш неприятности.
- Добре дее. Не ме гони. Сам ще си тръгна. Чао.
Загледах си тетрадката, по която бях драскала миналия път. Взех химикалката и забелязах, че ръката ми трепери. Погледах двете си ръце. Никога не съм треперела така. Загледах се. Не бях забелязала синината на дясната ръка. Може би беше от Пийт, когато ме хвана за ръцете. Да, заболя ме, но не ме интересуваше, все пак той ме държеше за ръцете. Спомените нахлуха в главата ми с трясък. Вещици, ангели, въпросното момиче Мия. Тогава се сетих! Отговорите на въпросите бяха в дирекцията. Директорът познаваше Пийт. Понечих да стана, когато господинът влезе. Мамка му!
- Я вижте! Абриел ще ни удостои с присъствието си. – Погледна ме господинът и аз се захилих.
- За вас винаги! – погледнах го с дяволита усмивка и му смигнах.
- Щом е така, ще излезеш ли на дъската да ми правиш компания?
- И така сте си добре..! – погледнах към ръцете, които трепереха още повече и повече.
- Хайде Аби, смили се над мен. Днес за пръв път си точно навреме за моя час. – започна да се смее.
- Добре, идвам. – тъкмо станах, когато всичко причерня отново. Кънтящите гласове в главата ми ме побъркваха. Закрачих бавно.
- Избери си маркер! Имам черен, червен, зелен, син - кажи какъв искаш и ти го давам!
- Ммм черен...
- Ето... - подаде ми маркера и ми каза уравнение, което и той нямаше да може да реши.
- Пфф... – изпъшках.
Чувах шумове и гласове. Обърнах се към класа, за да им кажа да млъкнат, но никой от тях не говореше. Ужасна болка ме удари в главата. Ръцете ми започнаха да треперят отново. Захвърлих маркера и избягах. Бягах из коридорите и стигнах до входната врата на училището. Времето беше ужасно. Валеше като из ведро, но не ми пукаше. Писах съобщение на Кат да ми вземе раницата и че ще я чакам. Бягах по целия път до вкъщи. Не знам какво ми беше станало. Чувствах се като малко уплашено момиченце. Това не беше в стила на Абриел! Винаги приемах неприятностите с широко отворени ръце.
Наистина ли се бях се променила? По дяволите, явно да! Започнах да се ровя из джобовете, за да намеря ключовете си. Отключих врата и влязох. Огледах се... беше толкова празно и тихо без Пийт. Не съм от шумните хора, но не издържах на тази тишина. Отидох до банята, изплакнах си лицето и се погледнах в огледалото. Гуглата на главата ми... мокра коса... размазан грим... ужасна гледка. Приличах на някоя депресарка. А може би вече съм? Липсата на Пийт ми въздействаше. Сърцето ми беше изтръгнато. Надеждата, болката, трепета, самата жажда за живот... просто бяха изчезнали... Легнах на леглото, гледаща останата част на стаята. Сълзите бавно се стичаха по бузите ми. Мелодийката на телефона ми ме изтръгна от всичко. Имах съобщение от Кат:


                   „За днес се отменя всичко. Утре сутринта ще те взема в 10:00!”.


Супер.... просто още един ден в този загубен град. Просто исках да се махна от тук. Изведнъж ми дойде идея.