Вместо предговор

   Ако някой ми беше казал преди време, че за седем дни (всъщност шест, защото нощувките бяха седем) ще успея да напиша седем кратки разказа, щях да му се изсмея. Та горе-долу толкова бях написал през последната година. Но нещо се случи и немислимото е факт. Дали открих на онзи гръцки бряг непозната муза или си я водех моята от София, а на нея ѝ хареса там, не знам... Истината е, че всеки един от тези разкази е роден или от действителна случка, или място, което ми бе направило силно впечатление, или от срещата с непознат, когото превърнах в герой. Дали беше плуващ в морето омар, или опашка от младоженци пред една скала на брега на морето в жарък следобед, или поп по къси гащи в двора на крайбрежна отдалечена църква и млада попадия по бански до него, беше без значение. Попивах видяното и го описвах. Е, разбира се, всяка основа гарнирах с голяма доза фантазия и всевъзможни отговори на онзи важен писателски въпрос „Какво би станало ако?...“ Най-хубавото на юнското море е предългият ден, има много време за всичко. Дори и за писане. Писане на плажа, писане на терасата след плаж, писане след залез. Резултатът - две почти пълни тетрадки от по 60 листа, изписани с молив. Сега остава да прехвърля написаното в електронен вариант. Ще публикувам по един разказ на седмица. За да има за цяло лято и да си спомням за преживяното.  А и преписването е досадна работа.

   Бързам да ви предупредя – разказите са летни, без претенции да засягат екзистенциални теми от живота. Както личи от заглавието, разкази от и за лятното море. Просто разкази за удоволствие. Засега само за мое удоволствие. Надявам се да се превърнат и в някое и друго читателско удоволствие!

   Приятно четене!  

Омарът

   Някъде около обяд вятърът се обърна. Морето започна да носи към брега всякакви боклуци – клечки, водорасли, найлонови пликчета, парчета от пластмасови чинийки и чашки. Никодим тъкмо бе намислил да влезе във водата, за да освободи място за нова бира, но се погнуси от мръсотията и се отказа. Зазяпа се в плуващите боклуци. Нещо кафеникаво-червено привлече вниманието му.

   „Пфу! Лайно“ – помисли си Никодим – „Само лъжат хората, че са заустили канала на километър навътре! Мошеници!“ Видяното окончателно го отказа да припари в този ден до водата. Извъртя гнусливо поглед от морето. Тъкмо повод да изплакне очи с блондинката без горнище на банския, вляво от чадъра му.

   - Никодиме-е! Ела ми намажи гърба, че изгорях!

   Мъжът въздъхна – „Винаги едно и също!“ Всеки път, щом погледнеше чужда жена на плажа, неговата съпруга намираше повод да отвлече вниманието му. Или да ѝ подаде цигара, или да я намаже със слънцезащитен крем, или да го накара да провери дали телефонът, дълбоко скрит под дрехите в плажната чанта, не е звъннал.

   „Как го прави, по дяволите?! Сякаш има очи и на гърба си!“ Никодим пристъпи чинно до половинката си, коленичи зад гърба ѝ и започна да разнася крем по бледата ѝ кожа.  Погледът му неволно попадна на онова червеникаво нещо във водата.

   „Не е лайно. Те нямат мустаци. Нещо друго ще да е...“ – помисли си той.

   - Марче, а бе я виж ей онова нещо във водата! Ей там вляво. Рак ли е, какво ли?

   - Никодиме! Тичай бързо! Улови го! Не е рак, ами си е цял омар! Като тия по филмите!

   - А-а, гнус ме е. Виж каква е мръсна водата!

   - Гнус те било?! Какъв мъж си ти бе?! Веднъж да те помоля нещо и ти веднага отказваш! Ако не те е срам, ще отида аз да го хвана!

   Никодим въздъхна за пореден път, но нямаше как да не изпълни заповедта на жена си. Стана и нацапа във водата. Стигна до нещото, хвана го за единия мустак и победоносно го вдигна над главата си.

   - Омар, Марче! Улових ома-ар!

   Нещото действително бе омар. Или по-точно предният ден бе омар. Сега бе само леко намирисващ труп на омар. Викът на ловеца привлече вниманието на околните плажуващи.  Няколко хлапета го заобиколиха с радостни писъци. Усетил мига на славата, Никодим хвърли победоносен поглед към блондинката без горнище. Тя обаче така се бе вглъбила в списание „Биограф“, и по-специално в историята на успеха на Джани Версаче, че изобщо не обърна внимание на един друг успех, разиграващ се в непосредствена близост.

   - Никодиме,  ама той не шава! – Марчето  бе леко озадачена – Да не е умрял бе?

   - Ами че умрял е – намеси се мъжът с очилата отдясно – Живите омари са зеленикави, а този е червен. Сякаш са го извадили от тенджерата току-що.

   - Умрял-неумрял,  омар е! Марче,  я ме снимай с улова! Да пратя снимки на комшиите, да се спукат от завист! Да видят как вадя омари с голи ръце от морето на Китен!

   Благоверната му съпруга начаса изрови телефона от дъното на чантата и защрака. Никодим глътна корема, наду перки и започна да позира. Бе толкова съсредоточен, че не забеляза как тъмна сянка се спуска над него. Един прегладнял гларус сграбчи от ръката на мъжа доскорошната му плячка и отлетя яко дим, последван от писъците на хлапетата на плажа.

   - Какво пък! Откъдето дошло, там отишло – философски заключи Никодим - И без това понамирисваше.

   - Жалко, че Анито и зетят... така де... кандидат-зетят... не го видяха – съпругата му бе видимо разочарована.

   - Нищо, ще видят снимките. А бе я вземи ги чуй тия деца! Ще идват ли на плажа, няма ли? По цяла нощ обикалят дискотеките, после цял ден спят. Ей го – преполовихме почивката, те една баня нямат! Не съм ги виждал от... не знам от кога!

   Марчето се направи, че не го чува. Никодим обаче знаеше как да привлече вниманието ѝ. Погледна към щръкналите гърди на блондинката вляво и начаса чу онова до болка познато, протяжно „Никодиме-е!‘

   Същият ден семейство Толеви все пак срещна дъщеря си и бъдещия си зет във фоайето на хотела. И двамата изглеждаха недоспали и кисели. Щом ги видя, Марчето се спусна към тях.

   - Ани, Васко, днес изпуснахте грандиозно шоу на плажа! Вижте какво улови баща ви! - вече бе намерила нужните снимки и завъртя екрана на телефона към младите – Баща ви е герой! Да улови жив омар с голи ръце!...

   И тогава се случи нещо неочаквано. Дъщерята на семейство Толеви, Ани, изпищя, избухна в сълзи и се втурна към стълбището, а от там и към стаята си. Васко, кандидат-зетят, стисна мрачно зъби, свъси поглед, но не я последва.

   Нещо в стомаха на Никодим се преобърна.

   - Марче, тичай горе да видиш какво става, а аз се заемам със зе... с Васил.

   Когато останаха сами, младежът проговори:

   - Снощи стана тя една... Не е за разказване... Реших да изненадам Ани, да и предложа официално брак... Наех яхта, цигулар, сервитьори, кетъринг... С една дума – романтика... И когато отсервираха салатите, дойде най-важният момент. Сервираха ни цял омар... Годежният  пръстен с диаманта бе на един от предните му крака... В тъмното обаче... Само някаква свещ във фенер имаше на палубата... На Ани ѝ се сторило, че омарът мърда, че е жив... Хич и не забелязала пръстена. Изпищя, хвана подноса с омара и го метна през борда... Останалото го знаете... Омари в Черно море?! Да бе! Хеле пък в Китен!...

   Никодим онемя. Стърчеше втрещен във фоайето на хотела и не можеше да повярва на ушите си...

03.06.2018