26.06.2018 г., 17:56 ч.

Седем летни морски разказа 2 

  Проза » Разкази
979 2 2
9 мин за четене

Миди Саганаки

 

   Сотириос Караянидис мразеше мидите. Мразеше ги още от дете.  Майка му, овдовяла рано, едва свързваше двата края. Когато нямаха нищо за ядене, го пращаше за миди на скалите извън селото. Пращаше го винаги следобед, в най-топлата част на деня, тогава, когато селцето пустееше в следобедната си дрямка. Хокаше го още на тръгване със заръката да не се връща преди да е напълнил зебления чувал. Половин час натам, час гмуркане, после отново обратно в жегата с тежкия улов. Понякога я питаше „Защо не сутрин, по хлад?“ Отговаряше му тъжно и някак отнесено „Защото нямаме хладилник, а мидите се развалят бързо...“ Тогава той ѝ обещаваше, че когато порасне и започне да работи, първо ще купи  хладилник за нея. Тя го прегръщаше и се разплакваше. И той тръгваше към скалите, изпълнен с една голяма мечта за бъдещето – да имат хладилник. Винаги, когато се връщаше с мидите у дома, странно защо къщата миришеше на тютюн, на узо, на чужда пот. Скоро момчето започна да се досеща, че в жарките следобеди майка му посреща гости...

   Годините минаваха. Беше на четиринадесет, когато един ден, стигайки до скалите, завари морето толкова бурно, каквото не бе го виждал до този момент. Огромни вълни изригваха от дълбините и сякаш бяха решили да сринат стръмния бряг. Вятърът грабна тръстиковата му шапка и я захвърли в пяната на прибоя. Там тя изчезна. Достраша го. Щеше да е самоубийство да влезе във водата. Повъртя се малко и си тръгна за вкъщи с празен чувал. Чакаше го изненада. Първо чу звуците. Стенания и пъшкане. Открехна едва-едва вратата на каменната къща с една стая. Видя как някакъв непознат брадясал мъж мачка майка му, яхнал я в леглото. Видя и банкнотите, които тя стискаше до побеляване на кокалчетата в ръката си. Дръпна се инстинктивно назад, преди да го забележат. Истината се стовари отгоре му с грохот по-страшен от онзи на вълните, разбиващи се в скалите с мидите. Майка му се продаваше за пари! Майка му бе курва! Докато той бе ходил за миди, тя бе мърсувала в дома им! Приповръща  му се. Ако можеше, би повърнал всичките изядени през живота си миди. Побягна. Когато се отдалечи на километри, закрещя с пълен глас. Проклинаше мидите, проклинаше беднотията, проклинаше живота си. Закле се никога повече да не хапне мида. Както и никога повече да не се върне в онази омърсена къща.

  Замина за Солун. Бяха смутни времена, няколко години след гражданската война. Никой не се интересуваше защо едно поотраснало момче пътува само. Имаше толкова много сираци навсякъде. Завъртя се около пристанището. Вмъкна се в някаква гемия и се скри между мрежите. Когато корабчето излезе в открити вълни, изпълзя от там. Помоли капитана, да работи само за хляб и подслон. Приеха го. Работеше като луд, повече от останалите рибари. Беше готов на всичко, само да не се върне на село...

   Годините минаваха. Сотириос възмъжа. Смени няколко лодки и няколко капитана. После се установи в една от безбройните малки корабостроителници на брега. Така освен работа имаше време и за забави. На една такава срещна Анастасия. Не беше хубавица, дори бе и две година по-голяма от него, но беше студентка, класи над него. Това го амбицира да я има. Всичко се разви бързо. Един ден тя го покани на гости вкъщи. Родителите ѝ щели да бъдат в къщата им на село. Каква беше изненадата му, когато ги завариха у тях. Баща ѝ, зъболекар, имал някакъв спешен случай и останали. Поканиха младежа, Анастасия ги запозна. Сотирос  се чувстваше неловко. Седяха в гостната около голямата маса, а той бе забил поглед в краката си и мачкаше скришом покривката на масата. Докато по някое време майката на приятелката му не отсече, че така и така са се видели, не би било зле да обсъдят на импровизирана вечеря бъдещето на двамата. Младежът бе загубил ума и дума и първоначално не усети, че капанът е заложен много по-рано. Но когато Анастасия и майка ѝ започнаха да принасят купа след купа от „импровизираната вечеря“, усети как клещите на капана щракват. За зла беда първото ястие след салатата бе миди Саганаки. За едно момче от село, попаднало в един друг свят в тази богаташка, според представите му, къща, не бе никак лесно да откаже ястието с миди. Всичко се случваше толкова бързо и неочаквано! Клетвата му да не се докосва до мекотелите, бе бързо погребана под лъскавия порцелан и сребърните прибори, каквито виждаше за първи път в живота си. Дори и не разбра кога любезната домакиня напълни чинията му с мидени ядки и доматен сос. Още с първата хапка обаче, нещо в устата на Сотириос изхрущя и той усети пронизваща болка. Парче неотстранена черупка от мида се бе промъкнала в чинията му и се бе преборила с парче от предния му горен зъб. Изпищя от болка. Бъдещата тъща се намръщи. Бъдещият тъст се ухили: „Казвах ли ти, че не можеш да готвиш? Нищо! Ще си имам нов пациент!“

   Оказа се, че ще има и нов помощник в зъболекарския кабинет. Или по-точно момче за всичко. Сотириос пазаруваше медикаменти, посрещаше пациенти, тичаше до зъботехниците за готовите протези, беше и шофьор на зъболекаря. Месец след случката с мидите се ожениха с Анастасия. Заживяха при родителите на булката. Разбира се, зетят стана и пациент на тъста си, който оправи счупения му зъб.

   Годините се занизаха сиви и еднакви като нахвърлян на сергия, уловен и издъхнал гаврос. Така се чувстваше и Сотирос, уловен и задушен. Една вечер просто не се прибра у дома. Обади се на Анастасия по телефона и ѝ каза, че всичко е свършило. Стори му се, че чу въздишка на облекчение в слушалката.

   Взе си стая под наем. Беше спестил малко пари. Купи кола на старо и стана таксиметров шофьор. За пръв път в живота си не работеше за някой друг, а за себе си. И сякаш се роди отново. Сам беше господар на дните си, сам решаваше дали днес ще работи или не, сам решаваше кога ще бъде с жена, кога на кино или за риба.

   Един ден случайността му изпрати клиент, който отиваше при бившия му тъст за поставяне на протеза. По пътя клиентът с подробности и желание разказа как е загубил зъба си в някаква таверна от черупка на мида в саганакито и как после с добър адвокат е осъдил таверната да плати лечението, болката и стреса му. Темида ги бе оценила на двадесет и пет хиляди драхми! Сотирос едва не катастрофира, когато чу сумата. А на времето бе получил от тъщата си само едно голо извинение. И то през зъби. Замисли се. Предусети една нова бизнесвъзможност. Е, може би не за голям бизнес, но за трайно и продължително облагодетелствуване. Въртя се цяла нощ в леглото, и на другата сутрин бе готов с плана. Трябваше му само консултация с адвокат и добър зъболекар. Такъв имаше. Бившият му тъст не му се сърдеше след развода.

   И ето, че това, което мразеше най-много, стана негов бизнес. Мидите! Не беше нужно да измисля колелото. Имаше готов етюд. Поръча си подвижна протеза на счупения зъб. Наемаше проститутка, караше я да облече най-приличните  си дрехи и я водеше в някоя рибна таверна. Разиграваше първа среща. Държеше се приветливо със сервитьорите, раздаваше широки усмивки, така че да се видят безупречните му зъби. Поръчваше скъпи вина и храни, и винаги миди Саганаки. Издебваше мига, в който никой не гледа към него, разравяше за камуфлаж ястието и тайно вадеше подвижния зъб от устата си. На негово място поставяше предварително подготвено парче черупка от мида. После вдигаше шумен скандал, със заплахи за съд и баснословен иск за болката и провалената първа среща.  Представяше се за адвокат. Обикновено следваха бързи преговори със собственика на ресторанта, извинения от страна на последния, опростена сметка за консумираното и малка парична сума за причинените главоболия. По-рядко някои по-стиснати собственици на таверни се разминаваха само със неплатената сметка за вечерята. Естествено този номер не можеше да мине два пъти в едно и също заведение. Затова Сотирос си водеше точен отчет с дати и адреси на посетените ресторанти. Имаше и карта, на която ограждаше с червено забранените вече зони. Непрекъснато разширяваше периметъра на своята дейност. Всичко изглеждаше премислено и непоклатимо.

   Не бе предвидил само едно обстоятелство. Таверните не можеха да се местят, но хората...

   В една тиха неделна вечер, в началото на юни, Йоргос, отскоро главен готвач в най-добрата гирос-таверна в Пиргадикия, излезе да изпуши една бърза цигара в задния двор. Хвърли поглед към масите на брега на залива, за да прецени дали ще има много работа през вечерта. И тогава едва не падна. Двойката на крайната маса до фенера! Усети как кръвта нахлува в главата му. Позна ги незабавно. Това бяха хората, заради които вече два пъти го бяха уволнявали в Солун! И двата пъти заради счупен зъб от непочистена мида в саганакито! Не, не можеше да е случайност! Още повече, че и двата пъти онези бяха на „първа среща“! Трети път нямаше да има! Йоргос се прибра тихо в кухнята и набра няколко телефонни номера. Проведе кратки разговори и затвори. После инструктира персонала какво да прави.

   Когато Сотириос получи около час и половина по-късно своите миди Саганаки, не можеше и да предполага какво ще се случи след малко. С отработен жест той махна зъба си и го скри в джоба на ризата си. От там извади парчето черупка. После... После нещата се развиха като в някакъв сюрреалистичен филм. Едва бе успял да изреве от несъществуваща болка, когато отвсякъде наизскачаха хора с камери, прожектори и микрофони. Завряха цялото преносимо оборудване в лицето на мъжа и гостенката му. Отнякъде се появиха и жандармеристи, които на часа го обискираха и иззеха зъбната протеза като веществено доказателство. Без да се церемонят,  му надянаха белезници. Отделиха и разпитаха компаньонката му. Тя се разплака и призна, че са дошли да изнудват собственика на таверната. В този миг Сотириос разбра, че всичко е свършило.

   Обискираха дома му и намериха картата с червените кръгчета, както и тетрадката с имената на ужилените ресторанти. Последва шумен съдебен процес. Залата бе препълнена на всички заседания. При произнасянето на присъдата от съдията публиката се раздвижи. Някакъв глас извика „Сега!“ В миг стотици мидени ядки полетяха към вече осъдения мъж. Както стоеше прав, той се срина на пода, загубвайки съзнание.

   Сотириос Караянидис мразеше мидите. Мразеше ги още от дете. И макар никога повече да не докосна нито мида, нито дори черупка на мида, и в затвора, а и след излизането му от него, всички го наричаха Мидата...  

 

* * *

 

05.06.2018

© Пер Перикон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Този го прочетох преди другия. Голяма Мида, бе... Добре описваш тариката...
  • Майсторски сюжет, много ми хареса. Смях се много на пристигането на журналистите, защото въображението ми го нарисува с един зъб, падащо чене, той се озърта и т.н.
Предложения
: ??:??