ЧЕРВЕНИЯТ РОД

Баба ми, майката на мама, се родила в закътано планинско селце. Селската идилия, свежия въздух и притихналите гънки на Балкана били като излезли от разказ на Йовков, но до тук с поетичната красота. Животът в селото бил труден, повечето семейства тънели в мизерия, буквално. Къщата, в която се родила баба, била с две стай и пристройка за кухня. В едната стая спели тримата ѝ по-големи братя, а във втората била тя с родителите си и по-малката ѝ сестра. От рано познала глада и сладостта на коричката хляб. Рано сутрин всички излизали от къщата и тръгвали да търсят препитание за деня - на този да окопаят царевицата, на друг да оплевят нивата, я сено да прибират, я стоката да пасат, каквото дойде. Но съвсем не били редки вечерите, когато всички се прибирали с празни торби. В планинското село, нивите били малко, животновъдството не се развивало добре, особено в годините след Първата световна война, когато от фронта не се завърнали мнозина мъже.

Водената политика на Ляпчев през двадесетте години за подпомагане на селското стопанство довела до леко раздвижване и в този край. Появил се крупен земевладелец, който изкупил голяма част от лозовите масиви, изкоренил ги и насадил десертни сортове, които били особено ценени на външните пазари. Внесъл невиждано да сега чудо- изкуствената тор, която подобрила качеството на земята и позволила отглеждането на зеленчуци. Селото живнало , защото двадесетина от жителите му намерили препитание при новия богаташ. По това време, в началото на тридесетте години, баба била петнадесет- шестнадесет годишна девойка, висока и слабичка. За нея, както и за повечето жени от селото, работа нямало, тъй като земевладелецът си избирал силни, млади мъже, да му вършат работа. Какво се оказало- тримата ѝ братя започнали работа при него, но двама от тях вече имали собствени семейства, за които да се грижат и баба, заедно с родителите и сестра си останали на една надница.

От рано се научила да познава билките- тази за стомах, другата при зъбобол, трета при изгорено, четвърта за гърло. Това умение, предадено ѝ от нейната баба, не веднъж ги е спасявало от глада. След смъртта на старата, въпреки развитието на медицината, често я викали из цялото село. Взимала кой каквото даде- парче сирене, десетина яйца, канче боб, няколко глави лук.

Въпреки, че отдавна била минала годините за първо отделение, често присядала на задните скамейки и сричала от читанките на шестгодишните. Не била и единствена. Именно по време на тези редки посещения на училището се запознала с дядо ми- висок и едър балканджия, с вакли очи, черни мустаци и няколко кръпки на потурите. Да, в градовете вече носели скроени по парижки костюми и басмени роклички, но в това селце все още на почит били потурите и вълнените сукмани. Любовта им пламнала отведнъж. Нямало какво толкова да мислят и да делят- и при двамата с трън да влачиш, няма какво да закачиш. Благословили ги старите, прекръстил ги попа, заклали последния петел от двора на дядо, замесили питка и три дни яли пили и се веселили. Така баба напуснала бащината къща и се заселила при дядо. Студените дни прекарвали до оджака, а вечер спели в сламника, нали били младо семейство и имали нужда от усамотение.

Дядо започнал работа в стопанството на земевладелеца- грижел се за подрязването на лозите, за окопаването и за брането. В края на седмицата, когато им наброи заработените пари, дядо вместо да се връща весел в къщата, все влизал с наведена глава и проплаквал: „Пак ми отряза половината, защото във вторник съм закъсняла, а и не бил доволен как съм орязал един от преставите“. „Нищо, нищо- тешала го баба- другата седмица ще заработиш повече!“, а наум си добавяла „Чумата да го тръшне дано, изедника“.

Всички събития, които се случваха в страната, достигаха до жителите благодарение на кмета, който важно декламираше новините от изтеклата седмица в кръчмата. Имало някакъв преврат на Звенари, някакъв фашист, който настъпвал в Европа, Англия, която му се противопоставяла, някакви комунисти начело със Сталин и всички говорели за втора война. Само това, последното, всявало смут в душите на хората, а останалото звучало далечно и нереално. Ама душата на дядо била вече смутена- чакал първото си дете, а едва изхранвал себе си и жена си. Дълго мислили и накрая решили, че с малкото събрани пари от сватбата ще си купят кон с каруца, дядо щял да прекарва дърва за огрев през зимата.

Речено-сторено! В един зимен ден, когато вече се говорело, че светът гори, двамата облекли най-новите си дрехи и още по тъмно тръгнали към града. Стигнали малко преди обяд- свят голям и широк: от вълнени поли с цветни гайтани до изтънчени рокли и широкополи шапки, от нови невиждани машини до конски талиги. Гледала баба, гледала и се чудила, нали за първи път напуска село! А дядо обикалял пазара с животни и колкото повече обикалял, толкова повече се отчайвал- парите едва стигали да купи крантава кобила. Повъртял се, посукал се, пък се решил. Наброил парите, хванал повода на кобилката и я затеглил към село. Ама преди да излязат от пазара, бръкнал в кесията, преброил останалите стотинки и решил, че могат да хапнат с баба по една чорбица, жена в положение била все пак. Влезли в най-близката гостилничка, поръчали и седнали да се нахранят. Баба се въртяла на ляво и на дясно, била толкова хем уплашена, хем любопитна, но дядо се бил заслушал в разговора на другата маса. Там един господин, с изискан костюм, разказвал тихичко, как като вземат властта, всичко по равно ще се дели, как ще дадат земя на безимотните, ще помогнат на бедните да си построят къщи, няма да има гладни и боси. Слушал дядо, слушал, па току се пообърне - толкова добре звучали приказките на непознатия. Нахранили се и баба порекла да тръгнат, ама дядо я спрял. Повъртял се още малко, но нямало какво повече да направи и за това станал. Когато минавал покрай масата с непознатите, дядо се загледал в говорещия мъж. Той се обърнал към него, изгледал го от глава до пети и се усмихнал приятелски: „Вие сте от нашите, я приседнете!“. „Объркал си се, аз съм от съседното село, не те познавам“- смутил се дядо. Непознатият пък бил толкова любезен и настойчив, че баба и дядо нямало как да откажат и седнали на масата на непознатите. Тъй като вече били яли, поръчали им бял мъж.

Тогава дядо и баба за първи път научили що е комунизъм. Във всяка дума разпознавали себе си, мечтите си, надеждите, бъдещето на децата си. Ето и човека казал: „Близо е времето, когато ще раздадем справедливост, но трябва борба, трябва сърце, трябва душата си да вложим в начинанието. Потисниците не дават лесно комата, добре им е да живеят на наш гръб. Не си ли ти, този който изкарва парите на чорбаджията? Не си ли ти, този който се грижи със замаха на добър стопанин за нивите, животните, че и домакинството на изедника? Не те ли тъпка достатъчно? С какво е повече от тебе, та той само ще лапа? Ние искаме равенство, справедливост. Ние се борим с глада, с мизерията, с фашистите, с кръвопийците на народа!“ Дядо и баба само кимали с глава, толкова близка им била тази идея, а те цял живот не могли да я облекат с думи. На мига се превърнали в най-върли защитници на червената идея.

Вечерта се прибрали в село, но имало нещо различно в тях и това не била само кобилата. В сърцата им греела червената петолъчка, надеждата за по-добър живот. Както бил обещал, господинът наминал след няколко дни, донесъл им малко хранителни запаси, поговорили, пък убедил дядо за другата седмица да покани още няколко човека, но все доверени хора, от тяхната класа, строителите на народната република. Дядо разпалено обяснявал на братята, братовчедите, близките си другари за новото време, за борбата, за равенството. Не било трудно в това закътано, изоставено и от Бога село да намери привърженици.

Групата растяла, а времето неуморно течало. България се изправила на прага на нов държавен погром, властта все по-стръвно се нахвърляла върху нелегалните групи. Те пък от своя страна с все по-голям хъс изпълнявали поръченията на централата. През 1941 година, когато Германия напада СССР, комунистите обявяват курс на въоръжена борба. За дядо това означавало край на нелегалното разнасяне на проспекти, брошури и вестници, край на среднощните сбирки в сламника, а открита война. Не било лесно. Само година по-рано на бял свят се появила първата му дъщеря. Властта изпратила жандармерия и той бил принуден да напусне къщата и да се укрие в гората. Страхувал се за баба, но тя стоически отричала да е запозната с делата на мъжа си и се оправдавала с детето. И в името на това дете и светлото му бъдеще, баба укривала ранени партизани, лекувала ги, оставяла им храна на уречено място, била ятак.

Дошъл септември 1944година. И тъкмо баба била на предела на силите си, на път да се отчае, се разчуло, че червената армия настъпва от към Дунава- толкова близо бил заветният миг. Партизаните, придобили нови сили, подкрепени от идеята за настъпващата помощ, излезли от шумаците. Властимащите били в паника и бързо отстъпили кметството и побързали да се укрият в близкия град. Дядо се качил на покрива и оттам развял червеното знаме, ушито от роклята на една от жените на неговите другари.

Така дошъл заветният ден на дългоочакваната победа. И с най-добри намерения, бившите партизани седнали и прекроили картата на селото. Лозята на земевладелеца били разделени помежду селяните, къщата му била обявена за партиен клуб, от нивите по парче получили най-отявлените борци за свобода, а чорбаджията след двумесечен арест бил натирен от селото, без право да вземе покъщнината си.

Дядо и баба получили декар лозе и петстотин квадрата нива, с помощта на бойните другари и с финансиране от партията построили нова къща на мястото на старата. На баба, като предан ятак, подарили лъскав черен жребец и каруца.

В тази нова къща се родила мама през 1946 година. За щастие не ѝ се налагало да гладува, защото баба била назначена за чистач на партийния клуб, а дядо бил пръв помощник на главния секретар на околията. Дядо завъдил стадо кози, което през 1956 година доброволно предал на новосформираното ТКЗС, а баба била прехвърлена за отговорник на група в стопанството.

Така мама израснала подкрепяна от червената идея, марширувала под строй, развявала знамето с петолъчката и прославяла имената на Димитров, Ленин, Сталин и разбира се Тодор Живков. В онзи момент бъдещето ѝ изглеждало ясно и безоблачно, но … винаги има онова но!