СРЕЩАТА 

Освен родителите си, човек не избира и времето, в което да се роди. Така моите родители израснали под крилото на партията, в духа на класовото равенство, мира и отричането на капитализма. Всеки един от тях живеел своя живот, борел се със собствените си проблеми и не подозирал за съществуването на другия до 1964 година, но за това малко по-късно.

Татко израснал в новата къща, в края на селото. Детството му се въртяло около малката градина, оставена за задоволяване нуждите на семейството, училището и игрите. Петното на кулаците се прехвърлило и върху него и не били редки случаите на сбивания между другарчета. Това бил и поводът, партийният отговорник да следи изкъсо татко, да се осведомява какви книги чете, в какви мероприятия участва, каква музика слуша и ред други отговорности за вкарване на момчето в правия път. Въпреки упоритата съпротива на дядо, баба бързо схванала на къде духа вятъра и побързала да запише татко в партията, направила го чавдарче, после пионерче и накрая влязъл в комсомола под нейния натиск. Не пропускала да го запише в мероприятия по случай двадесет и четвърти май, първи май и девети септември. Дядо пък все съжалявал за отминалите години, все натяквал на татко как е можело да стане агроном и да направи огромна земеделска ферма. Надявал се, че поне усилията на баба ще дадат резултат и татко ще получи правото да следва и да се заема поне с общоселската земя. „Тя палачинката все се обръща, та някой ден знае ли се!“- обичал често да пророкува в тесен семеен кръг. Ала татко нямал никакви амбиции и афинитет към земята, ученето също не го влечело. След като завършил основното училище в родното си село, завършил и средното школо за стругаро-фрезисти във Враца. Под натиска на дядо се опитал да влезе в университет, но партията поставила огромен черен печат НЕ и го изпратила войник-трудовак. Дядо бил сломен, но пък за татко това била манна небесна. Мечтата му била простичка- да бъде шофьор на камион и да получи панелка в новосъздаващите се градски квартали. Но преди да тръгне да осъществява мечтата си, трябвало да мине казармата. По разпределение се паднал в град Плевен.

През лятото на 1964 година, татко получил тридневен отпуск от казармата. Заедно с още двама негови приятели от съседни села хванали влака и привечер слезли на гара Мездра. Вместо да потърсят превоз, за да се приберат по родните места, аверите се намъкнали в кръчмата до гарата. Взели си по бира и понеже времето било топло приседнали отвън. Разговорът се водел на висок глас, смехът им отеквал надалеч, а щастието било пълно. По едно време баща ми се умълчал и бил вперил поглед някъде в далечината. Един го попитал, къде се е отнесъл, а баща ми посочил само с ръка. На отсрещния тротоар преминавала девойка с дълга кестенява коса, старателно прибрана на конска опашка, тъмносиня престилка, три-четири пръста над коляното и чанта преметната на едното рамо. Явно била ученичка. „Ще я заговоря!“- рекъл си баща ми и хукнал след девойката.

В тази лятна привечер на 1964 година, мама се прибирала от поредното комсомолско събрание. Като дете на отявлен партиен деец, тези срещи не били новост за нея. Родена в голям, нов дом, не познала мизерията и глада, мама вървяла с високо вдигната глава и вярвала в светлото бъдеще. Завършила основното си образование на село, а после дядо ѝ уредил място в текстилното училище на град Мездра. Била добра ученичка, дейна партийка и всички предвиждали да стигне далече в живота. Тъй като била последна година, ходела по сбирки с комсомолци, допитвала се до различни хора каква професия да избере, вратите на университетите били широко отворени за нея. Искало ѝ се да стане историк ли да се занимава с археология. От друга страна обаче, чувствала натиска на баба да се задоми, да си роди дечица и да не се занимава с непривични за жените дейности. Даже дядо се бил задействал вече да ѝ подсигури място в тъкачния цех в града за догодина. Борбата между тях тъкмо започвала и не се знаело крайния победител, но съдбата се намесила, за да предопредели развоя на събитията.

- Другарко, дай да ти помогна с чантата!- стреснал я гласът на татко.

- Моля?- попитала тя, колкото да си спечели малко време за размисъл. По принцип имала навика да отклонява такива случайни покани, но в тези младеж имало нещо особено, нещо топло и приятелско в погледа.

- Да ти помогна с чантата, сигурно имаш много книги?

- Ти друга работа нямаш ли си? Няма ли скоро да тръгне влака ти?

- Как реши, че ще пътувам?

- С тази войнишка униформа или се прибираш в къщи или се връщаш в казармата. Градът ни е малък, не съм те виждала, значи пътуваш.

- Да, прибирам се при нашите за три дни, ама влака ми тръгва след три часа- излъгал татко.

- Добре тогава, дръж!- и мама му подала чантата, но въобще не си представяла, че това слага край на мечтите ѝ да стане историк.

Татко я изпратил до квартирата. Предложил ѝ да отидат до сладкарницата, да изпият по лимонада или просто да поседят на пейките. Като момиче, възпитано в строго семейство, мама отказала. Това не отказало татко. Вместо да се прибере при родителите си, той останал и на следващия и на по-следващия ден. Преследвал я, заговарял я, изпращал я до училище, а после по обратния път до квартирата. Колкото и мама да протестирала и да се правела на възмутена, явно неговата компания ѝ била приятна, защото нито веднъж не го отпратила. Малко преди да се качи на влака за Плевен и да се върне в казармата, мама се съгласила да изпият по една лимонада в бюфета на гарата. Изпратила го до вратата на влака, а след това заваляли писма и в двете посоки.

През март 1965 година, татко се уволнил. Завърнал се в родното село, но не започнал работа, а нещо все го влечало към Мездра. Месец по-късно бил принуден да си намери бързо работа в града, системата не позволявала здрав, прав мъж в разцвета на силите си да се мотае безработен. Започнал работа като железничар, поддържал релсите около града. Срещите с мама зачестили, двамата се сближавали все повече с всеки изминал ден. Когато през месец май същата година мама завършила, тя не заминала за София да следва, а останала в града, защото на татко не му било позволено да работи в столицата. Решили да се оженят и дошло време да запознаят двата рода. Колкото млади и наивни да били, разбирали, че им предстои да преминат през доста семейни изпитания поради незаличимите класови различия, макар съществуването на различни прослойки да било отричано. 

СЛЕДВА