Селцето се беше опнало в низината, точно под заоблените родопски върхове. От долния му край като змия се точеше реката. Стар майстор, още от времето на заселването на хората тук през 19 век, беше построил як каменен мост за чудо и приказ. Широк шест стъпки, висок шест-седем метра, дълъг към дванайсет метра. Той свързваше селото и ливадите около него с онези оттатък, в подножието на планината. Лете водата не се покачваше повече от две педи, но пукнеше ли пролет, вземеха ли да се топят снеговете на Родопа, започваше своята луда игра. Скачаше по камъните наоколо, блъскаше се в дебелите стени на моста, закачливо се опитваше да се измъкне от коритото си. Хората я познаваха и не оставяха палавницата да прави бели. На две места бяха построили каменни бентове, дето я събираха, и от тях по тръби я насочваха към нивите си за поливане. На двата ù бряга в стройна редица бяха посадили върби, а по-надолу от селото - каваци. В бентовете се въдеше и риба - кефал, черна мрянка, дерменджийка.
Който пръв ...