Селцето се беше опнало в низината, точно под заоблените родопски върхове. От долния му край като змия се точеше реката. Стар майстор, още от времето на заселването на хората тук през 19 век, беше построил як каменен мост за чудо и приказ. Широк шест стъпки, висок шест-седем метра, дълъг към дванайсет метра. Той свързваше селото и ливадите около него с онези оттатък, в подножието на планината. Лете водата не се покачваше повече от две педи, но пукнеше ли пролет, вземеха ли да се топят снеговете на Родопа, започваше своята луда игра. Скачаше по камъните наоколо, блъскаше се в дебелите стени на моста, закачливо се опитваше да се измъкне от коритото си. Хората я познаваха и не оставяха палавницата да прави бели. На две места бяха построили каменни бентове, дето я събираха, и от тях по тръби я насочваха към нивите си за поливане. На двата ù бряга в стройна редица бяха посадили върби, а по-надолу от селото - каваци. В бентовете се въдеше и риба - кефал, черна мрянка, дерменджийка.
Който пръв беше хвърлил пъп тук, явно разбираше и от земеделие, и от
животновъдство. Дворовете им бяха същински градини, пълни с разноцветни зеленчуци. Всичко си произвеждаха сами.
Нямаше къща и без поне два вида добитък, изключвайки традиционното кокоше царство. Съселяните се бяха създали две местни дружества - на овцевъдите и кравевъдите. Редуваха се в пасенето на животните и си бяха разпределили и ливадите. Никой на никого не пречеше.
Ако някой искаше да види цялото животинско имане на селото, можеше надвечер да поседне под клюмналите над реката клони на върбите и от там да наблюдава.
Най-напред се точеха кравите. Една по една, с бавни стъпки, с натежали от мляко вимета, преминаваха по калдъръма на моста. После със ситни стъпки ги следваха овцете с по две чобански кучета пред стадото и две - зад него. Пастирите, наметнали през врат дряновиците си, на рамо с изпразнената вече торба, пристъпяха след стадата, доволни, че и този ден е свършил и ги чака заслужена почивка.
Лятно време кръчмата не затваряше рано. До полунощ се чуваха мъжки гласове. Надпреварваха се да хвалят със стоката си, да си разказват минали истории, закачки, да обменят опит. Всяка неделя от града идваше и един ветеринар да преглежда добитъка. Плащаха му от събраните в касата пари. Всеки, според броя на глава животно, внасяше своята дан.
Манол, един от личните кравари в селото, вече много време не беше слизал до кръчмата. Чакаше да се отели - Белогушка. Юничката беше любимката му. Нарече я така, защото се различаваше от всички други нейни съсестри по бялото петно на гушата. И останалите му крави имаха свои имена, всяка според характерен белег. Но за Белогушка душата си даваше. Той изроди майка ù. Зорно беше. Случи се тогава тежка зима. Беше натрупал пухкав сняг. Обади се на доктора да дойде, ама не можа човекът, пътят не позволяваше. Даде му наставления и кураж. Не че не беше го правил и друг път, но ветеринарният го предупреди, че ще бъде трудно раждане и обезателно трябва и той да е тук. Ама като не стана, Манол извика сина си, едно яко петнайсетгодишно момче, и му обясни какво да прави.
Мъчи се 2-3 часа кравичката, хеле с тяхна помощ го пръкна накрая. Беше едно толкова красиво черно-бяло теленце, че Манол като дете се разплака от радост. Така влезна в душата му Белогушка. И ето - дойде време и тя майка да стане...
От две седмици беше спрял да ù дава сочен фураж, както каза докторът. Следеше и за вимето ù, което бе набъбнало като балон. Вечер мажеше зърната с масчица, да не се пукнат, да са готови за теленцето ù. Хранеше я с пълноценен фураж по малко, на често.
Тази вечер Белогушка беше много неспокойна и той усети, че моментът наближава. Повика доктора. Двамата приготвиха сухо сенце, насипаха го около юницата. После прегориха хубаво голямата ножица и я оставиха върху чиста кърпа. Манол разбърка едно поило от трици, което щеше да ù даде след раждането, за да се подкрепи и утоли жаждата си...
Тъкмо излезнаха навън да запалят по една цигара и Белогушка се размуча. Манол дръпна дълбоко още веднъж от тютюна, хвърли фаса на снега и тичешком влезна при любимката си. Раждането, слава Богу, мина нормално. Срязаха пъпната връв и изчистиха ноздрите на новороденото, за да може да диша спокойно. Оставиха теленцето до главата на Белушка. Тя го облиза. После Манол го взе и му помогна да засуче от вимето коластрата - първото най-полезно майчино мляко. Почувства, че ръцете му треперят от преживяното вълнение.
- Докторе, жив и здрав да си! Хайде сега да вървим да те черпя с една ракия. Тази вечер няма да те пусна да си ходиш в града. Ще празнуваме! Моята Белогушка стана майка! - весело рече Манол, с насълзени очи.
- Ами... аз нищо особено не направих! Твоя си е заслугата! Ти хубаво си гледаш животинките, Маноле! С любов. Така и трябва! Не ги ли обичаш, не се захващай с тоя занаят. Не е за всеки работа. Е, хайде, щом си рекъл- да го отпразнуваме!
- Вено! Вено ма!- провикна се стопанинът.
От къщата изкочи жена му:
- Какво стана? Роди ли? Добре ли е? Какво е - мъжко или женско?- затрупа ги тя с въпроси
- Женско, женско! Хайде, да ни е честито! Туряй масата, че идем!
- Браво, браво и на двамата! Готова е! Чакам ви!
Тя изнесе от къщата една кофа с топла вода и я сложи на външната мивка. Двамата мъже запретнаха ръкави, измиха ръце с един калъп домашен сапун и влязоха в къщата.
Семейството щеше да празнува раждането на още един свой член...
© Галина Карааргирова All rights reserved.